Стъпи на нещо хлъзгаво, полетя и се блъсна в едно дърво. Дясното му рамо пое удара. Наруга собствената си тромавост, погледна надолу и видя на какво се е подхлъзнал. Беше папка, от която се подаваха листове. Той се наведе, бързо ги напъха в нея и реши, че може да я използва, за да подмами жертвата си да слезе от колата.
Взе папката и отново извика на жената, но тя не спря. Твърде късно, беше закъснял страшно много. Тя вече изкарваше колата си от паркинга.
Започна да бълва ругатни, неприлични думи, за които дори не бе подозирал, че са част от речника му. Със сигурност не ги бе произнасял преди. Откри, че не може да спре циничната си тирада. Губеше контрол над себе си, усещаше как се изплъзва, как се подчинява на демона.
Беше му трудно, но опита с всички сили да се концентрира. Колата, която го заслепи, беше с включен мигач и очевидно изчакваше, за да заеме мястото на красивата му златна жертва на паркинга. Тя беше спряла. Но защо не потегляше, какво правеше вътре?
Хукна през паркинга, без да изпуска колата й от очи. От фаровете примижа и посегна да придърпа козирката на шапката си още по-надолу. Ала шапката му липсваше.
Дали набелязаната жертва можеше да го види въпреки дегизировката му? Дали можеше да съзре омразата му? Тя не се движеше. Какво правеше? О, боже, мобилен телефон! Сигурно точно в момента говореше по него, обаждаше се на 911. Точно това правеше.
Той се паникьоса. Хукна в кръг, докато се опитваше да измисли какво да прави. Ако тя се обаждаше на полицията, колко време щеше да им отнеме да пристигнат тук?
Тъпо, тъпо… Шапката. Трябваше да я намери — по нея имаше негови отпечатъци — а после да се махне от парка.
Той се втурна към дървото, в което се беше блъснал, коленичи и започна да търси в тъмното. Какво е това? Ръцете му напипаха сребрист мобилен телефон и сърцето му подскочи от радост. Тя не беше се обадила на полицията. Заедно с папката беше изпуснала и телефона си. Да, да, сигурно беше нейният.
Почувства облекчение, докато се сети, че трябва да открие шапката си. Търсеше трескаво, а мозъкът му крещеше да бърза. Точно тогава я намери и от устата му се изтръгна ниско, измъчено ридание. Скочи на крака и побягна, стиснал папката, телефона и шапката си в ръце, а мислите му бяха толкова объркани, че изобщо не можеше да се концентрира.
Ревът на демона заглушаваше всички други звуци.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Той се появи сякаш от нищото. Тичаше към нея, тя чу стъпките му по паважа, когато се обърна. Лицето му бе изкривено от гняв. Беше едър, мускулест мъж. Но защо беше толкова разярен?
Регън се опитваше да проумее защо той беше там. Сигурно бе излязъл да тича и дъждът го бе изненадал. Може би се опитваше да стигне до колата си, точно както и тя до своята. И когато се бе обърнала към него, го беше стреснала толкова силно, че той се бе заковал на място.
Не, не! У този човек имаше нещо, което не бе както трябва. Без да разбира защо, тя усети, че гневът му е насочен към нея.
Инстинктите й крещяха да се махне от там. Смразяващият страх надделя над болката в коляното и тя с усилие се изправи от земята.
Ключът за колата още висеше на китката й. Беше чудо, че не се е изплъзнал от ръката й при падането. В колата щеше да бъде в безопасност. „Бягай, бягай!“, шепнеше си трескаво тя.
Дъждът се лееше като из ведро. Навела глава, Регън накуцваше несигурно към автомобила си.
Той идваше ли след нея? Тя хвърли един бърз поглед назад. О, боже, мъжът тичаше подире й и скъсяваше разстоянието.
Но той размахваше нещо и й викаше да почака!
Не, нещо не беше наред, изобщо не беше… По-бързо, трябваше да бяга по-бързо. Предупреждението на брат й изскочи в главата й. Спенсър винаги й повтаряше, че когато се съмнява в нещо, трябва да се довери на инстинкта си, а сега инстинктът й крещеше да търси безопасно място.
Най-после стигна до колата. Ключът падна от ръката й, докато изхлузваше гривната от китката си, но тя успя да го грабне. Мокрите й хлъзгави пръсти трепереха толкова силно, че успя да отключи на втория опит.
Той почти беше стигнал до нея. Регън рязко отвори вратата, хвърли се вътре, метна чантата си настрана, за да не й пречи, и бързо затвори. Извърна се и удари бутона за заключване с юмрук.
Дори без да си поеме дъх, пъхна ключа, запали двигателя и включи фаровете, докато даваше на заден, за да излезе от паркинга. Кракът й се изплъзна от педала.
— О, боже! — прошепна Регън. Непознатият стоеше само на седем-осем метра от нея. Фаровете осветяваха лицето му и изражението му я ужаси. Той не помръдваше. Тя трескаво изтри мокрите си очи.
Примигна и него вече го нямаше.