— Гадост! — прошепна Хенри — Що за перверзник ще изпрати това?
— Този имейл беше от теб — обясни Регън.
Няма начин да съм ти изпратил подобно нещо. Тя се замисли за миг и въздъхна:
— Някой се е добрал до личните ни имейли. — Хенри посочи екрана:
— Това не е истина. Просто си правят гадна шега с теб. Махни го — каза той и посегна към клавиша за изтриване.
Тя бутна ръката му настрани.
— Аз го познавам.
— Какво?
— Познавам този човек.
— Някои спецове правят много неща с една снимка и компютър.
— Значи може да не е мъртъв?
— Възможно е — каза той. — Мисля, че трябва да се обадим в полицията и да ги оставим те да изяснят това.
Регън посочи екрана.
— Той е от полицията.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Алек се отправи към хотел „Хамилтън“, за да говори с Регън Мадисън, откачената, която се беше обадила в полицията да търси детектив Бенджамин Суини. Когато й отговорили, че не могат да я свържат с него, тя попитала дали той отсъства временно, или за постоянно. Точно тогава се бяха намесили детектив Джон Уинкът и детектив Алек Бюканън.
Телефонистът му беше казал, че жената, която се обадила, или нейният асистент щели да посрещнат Алек пред асансьорите в южния край на фоайето. Алек забеляза един млад мъж, облечен в кафеникав панталон и тъмносин блейзер, който пристъпваше от крак на крак пред асансьорите, и се отправи към него. Мъжът приличаше на бодигард, може би дори на бивш ръгбист от професионалната лига, но когато Алек го приближи, видя колко млад е всъщност. Едва ли имаше и двайсет години.
— Детектив Бюканън?
— Аз съм.
Младежът пристъпи напред, протегна ръка и се представи:
— Казвам се Хенри Портман и съм асистент на Регън… на Регън Мадисън.
Момчето беше нервно, но Алек не направи никакви усилия да го успокои.
— Е, къде е тази… — започна той, но рязко спря. За малко да нарече работодателката на Хенри „откачалка“. Реши, че това не е особено дипломатично. — Къде е госпожа Мадисън? — поправи се той.
— О, тя е госпожица Мадисън — рече Хенри. — Не е омъжена. Преди известно време очаквахме да се сгоди, но нещата не се получиха, което ме направи много щастлив. — Той се усмихна и добави: — Всъщност това май няма значение, нали?
— Вероятно — съгласи се Алек. — Добре, кажи ми защо се зарадва, че тя не се сгоди? — Помисли си, че Хенри сигурно си пада по шефката си, и се зачуди дали момчето ще си признае.
— Защото онзи преследваше парите й.
— Тя много пари ли има?
Хенри осъзна, че се е разприказвал.
— Ще трябва да попитате нея. Очаква ви в кабинета си на третия етаж. Искаше да бъде сигурна, че никой няма да пипа компютъра й. Ако дойдете с мен…
— Тя пази компютъра си?
— Да, сър.
Хенри носеше ключ на дълга сребърна верижка. Веднага щом влязоха в облицования с месинг асансьор, пъхна ключа в ключалката и натисна бутона за третия етаж.
— Всички офиси са там — обясни той. — Никой не може да слезе на този етаж без ключ. Това е от съображения за сигурност, тъй като има доста скъпо оборудване.
Алек запаметяваше цялата информация. Той беше висок метър и осемдесет и осем и момчето бе с неговия ръст, но детективът се чувстваше като джудже в сравнение с него. Алек също бе много здрав, но Хенри имаше поне двайсет килограма мускули повече. Въпреки това прецени, че може да надвие хлапето, ако се наложи.
Поради някаква причина Хенри продължаваше да нервничи.
— На колко си години? — попита Алек.
— На деветнайсет.
— Още не си завършил гимназия, така ли?
— Да, уча в „Лойола“, тук, в Чикаго.
— „Лойола“ нямат футболен отбор. — Той изрече мисълта си на глас.
Хенри се усмихна:
— Постоянно ме питат за кой отбор играя и на какъв пост. Нали съм едър негър с дебел врат, хората си правят прибързани заключения, че съм футболист или евентуално рапър. Досието ми вече е чисто, между другото.
Алек трудно се сдържа да не се усмихне.
— Така ли? — попита той точно когато вратата на асансьора се отвори на третия етаж.
— Все едно, ще научите — каза бързо Хенри. — Въпреки че досието е затворено, ще намерите начин да го проверите, както става в полицейските сериали по телевизията. Така че ще ви спестя усилията и ще ви кажа, че имах един-два проблема. Когато бях малък, прекарах известно време в поправителен дом. Бях се събрал с лоша компания. Това не е извинение, просто е факт.
— Хубаво. Тогава защо си толкова нервен?
— Заради вас — заекна момчето. — Е, не точно заради вас. Ченгетата ме карат да се чувствам нервен. Това не е необичайно. И приятелят ми Кевин реагира по същия начин. А той няма досие.