— Твоята шефка ни повика — напомни му Алек. — Така че престани да се шашкаш.
Хенри се усмихна. Бяха спрели и сега стояха в коридора.
— Нашите офиси са по-надолу, зад ъгъла.
Алек тръгна бавно след него. Спираше до всяка врата по пътя и я оглеждаше. Когато Хенри осъзна какво прави, се върна назад.
— Този офис е на брата на Регън, Спенсър. Той обаче рядко се появява тук.
— А този? — Алек кимна към офиса от другата страна на коридора.
— Този е на Уокър.
Детективът направи връзката.
— Уокър Мадисън? Автомобилният състезател ли?
— Да, точно той.
Двамата продължиха напред, завиха и спряха пред друг апартамент.
— Това е офисът на Ейдън. Той е най-големият брат. Общо четирима са. Три момчета и едно момиче.
Коридорът бе луксозен като фоайето. На всяка маса из него имаше свежи цветя в красиви вази. Мокетът бе тъмночервен, а стените — покрити с бяла дамаска.
— Разкажи ми за шефката си.
— Какво искате за знаете?
— Харесва ли ти да работиш за нея?
— О, тя е страхотна.
— Как си намери тази работа?
— Един учител от гимназията ме накара да попълня някакви формуляри и да кандидатствам за стажант тук. Работата беше свързана с компютри и аз не взех нещата на сериозно, защото тогава не знаех много за компютрите, дори не можех да пращам имейли. В училище имаме компютри, но те постоянно са повредени. Както и да е, госпожица Мадисън избра мен и ме накара да работя ден и нощ през цялото лято. Дори спях в хотела, докато се обучавах, после тя ми намери семейство, което имаше свободна стая и нямаше нищо против още едно дете в къщата. Оттогава работя тук.
Алек заключи, че учителят и Регън Мадисън се бяха постарали да спасят момчето от лошата среда.
— Още ли живееш с това семейство?
— Да, сър.
— Точно пред тях имаше двойна стъклена врата.
— Това е моят офис — каза Хенри, а гласът му бе пропит от гордост. — Офисът на госпожица Мадисън е зад моя.
— Значи всеки, който иска да се срещне с нея, трябва да мине през теб.
— Точно така. Освен когато съм на училище. Тогава тя се пази сама. Справяме се чудесно.
— Какво точно вършиш?
— О, почти всичко.
— Добре. А какво прави тя? Хенри се усмихна широко.
— Раздава пари. — После се засмя с гърлен смях. — Обичам да казвам това.
— Така ли?
— Самата истина е! Раздава пари. Госпожица Мадисън управлява благотворителната фондация на семейството.
Алек отвори вратата и направи знак на Хенри да мине пръв. Момчето се втурна и застана гордо зад бюрото си:
— Това е моето работно място, моето царство. Сега е малко разхвърляно, правя една реорганизация.
По цялото бюро бяха струпани листове хартия. Хенри бутна една купчина настрана и взе изрезка от вестник.
— Ето снимка на семейство Мадисън — каза той. — Изрязах я от вестника преди известно време и се каня да я сложа в рамка. — Продължи да стиска изрезката и добави: — Направена е при откриването на Конрад Парк. Знаете ли къде е? — Не изчака отговор и продължи. — Семейство Мадисън дари земята и плати за новата алея за джогинг. Всъщност това беше стара алея, която те преасфалтираха и я удължиха — обясни той. — Освен това платиха за красива детска площадка с най-различни катерушки и люлки. Както пише в статията, госпожица Мадисън бягаше там постоянно и лете, и зиме, но сега във фитнеса на хотела сложиха пътечка и не й се налага да излиза от сградата. — Той кимна към статията и допълни: — Беше чудесно представяне на семейството. Запазих снимката, защото доста рядко са четиримата заедно.
Алек почти не погледна статията. Фактът, че семейство Мадисън бяха богати, в случая нямаше значение.
На около четири метра зад бюрото на Хенри имаше друга двойна врата. Алек видя една жена през стъклото, която говореше по телефона, обърната с гръб. Щом завърши разговора си, се обърна и бързо се отправи към него.
„Да ме вземат дяволите!“, помисли си той, разпознавайки тези дълги красиви крака. Тя отвори вратата и застана до нея. Тревогата бе видима в удивителните й очи, а лицето й бе зачервено. Да, същата красива жена, нямаше грешка.
Хенри ги представи и Регън се ръкува твърдо и делово, но усмивката й беше обезоръжаваща. Той също й се усмихна. Може пък да започнем с очароване, помисли си той. Ако тя беше откачена — в което, след като се бе запознал с Хенри, силно се съмняваше, — тогава любезното поведение можеше да осигури сътрудничеството й.
Ноа Клейборн, един приятел на семейството, който също бе в правозащитните органи, веднъж беше казал, че лудите се ловят по-лесно със захар, отколкото с оцет. Разбира се, Ноа, който бе като слон в стъкларски магазин, никога не си правеше труда да прилага тази теория на практика. Също като Алек, той предпочиташе да понатупа заподозрените, които му създават проблеми, вместо да си бъбри любезно с тях.