Той направи измъчена гримаса.
— По дяволите, нямам намерение да умирам.
— Обаче напускаш. — Тя подсмръкна, отвори едно дълбоко чекмедже и извади необходимите документи.
Напускането се оказа по-сложно, отколкото беше очаквал. Трябваше да попълни всевъзможни формуляри и да проведе дълъг разговор с шефа на полицията, който беше твърдо решен да го убеди да остане. Това, което Алек наивно очакваше да му отнеме само няколко минути, се проточи повече от час.
Когато най-после се върна в отдела си, Луис бе напълно побеснял. Говореше по телефона, но веднага щом го забеляза да прекосява стаята, скочи на крака и ядосано го извика с ръка.
В този миг телефонът на Алек иззвъня. Знаеше, че не може да е помощникът на Луис, тъй като току-що беше се разминал с него на стълбите.
Обаждаше се Джил:
— Кажи, че не е вярно!
Алек беше впечатлен.
— Как научи толкова бързо?
— Познаваш ме, имам си своите източници. Значи е вярно? Наистина ли напускаш полицията?
— Да, тъкмо влизам при Луис да му кажа. Ще ти се обадя по-късно.
Той затвори и прекрачи в офиса. Лейтенантът стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Детективът пъхна ръце в джобовете си и търпеливо го изчака да довърши разговора си.
— Да, сър — каза Луис почти шепнешком. Разговорът по телефона най-после приключи. Лейтенантът затръшна слушалката, а Алек попита небрежно:
— Искали сте да ме видите?
— Знаеш много добре, че искам да те видя — изкрещя Луис. — Чакам те по-вече от час. Обаче причината да те извикам се промени.
Той гледа злобно подчинения си почти цяла минута. Алек не се смути, просто се взираше навъсено в шефа си.
— Ще напускаш, а?
— Да, окончателно.
Вената върху челото на Луис започна на пулсира.
— И не мислиш, че си длъжен да го съобщиш първо на мен? Трябваше да науча за това по телефона от моя шеф!
Докато довърши въпроса си, той вече крещеше неконтролируемо. Вената на челото му щеше да се пръсне и Алек не можеше да спре да се взира в нея. Ако Луис получеше удар и внезапно спреше да диша, трябваше ли да му прави дишане уста в уста? „Хм, това определено ще бъде трудно решение“ — помисли си детективът.
Той продължи да разсъждава над тази философска дилема, докато Луис изливаше яростта си.
— Знаеш ли в какво положение ме постави? Емет ми е ужасно ядосан — каза той по адрес на шефа на полицията.
— Не знам какво да ви кажа. — Алек спокойно сви рамене. Със сигурност нямаше да се извини на този тъпанар, че го е представил в лоша светлина.
Още три седмици под ръководството на Луис изведнъж му се сториха цяла вечност и той се зачуди дали ще ги издържи. Едва понасяше да го гледа. Луис изглеждаше като превъртял. Болезнено суетен, той винаги беше със силен тен, несъмнено от солариума, в който според слуховете спял всяка нощ. Изключително белите му изкуствени зъби правеха смръщеното му изражение още по-крещящо.
— Подадох триседмичното предизвестие за напускане — каза Алек. — Но ако искате да напусна веднага, нямам нищо против.
— Насади ме на пачи яйца! Емет настоя да те убедя да останеш. Той явно те смята за голяма ценност. Няма нужда да казвам, че не споделям това негово мнение.
— Решението ми е окончателно — рече спокойно Алек.
Луис стовари дланите си върху бюрото и се наведе напред.
— Знаеш ли какъв е проблемът ти, Бюканън? Не умееш да работиш в екип.
Ако целта на екипа беше да се представи Луис в добра светлина, помисли си Алек, тогава той наистина не умееше да работи така.
— Искате ли да остана още три седмици, или да напусна веднага? За мен няма значение.
— Остани — сопна се Луис. Отпусна се тежко на стола зад бюрото и започна да размества папките очевидно опитвайки да си придаде вид на зает човек. Отвори една и я затвори. Пресегна се към друга и каза — Можеш да разчистиш случаите, по които работиш. Дай ми всички, които не си приключил, ще ги разпределя между детективите, които са лоялни към мен.
Алек искаше да попита кои са те, но реши, че не е добра идея да се заяжда с Луис, който можеше да направи живота му ад.
Без да вдига глава, лейтенантът заяви:
— Следващите три седмици ще си седиш на бюрото. Ще поемеш телефонните разговори на Уинкът.
— Какво точно означава това?
— Означава да вдигаш шибания телефон и ако Уинкът се нуждае от помощ, да му помагаш. Но от бюрото си.
Желанието да забие един юмрук в лицето на Луис ставаше все по-силно. Алек тъкмо излизаше, когато лейтенантът попита:
— Друга работа ли те чака?
— Да.
— В Чикаго ли?
— Не.
Не даде повече информация и Луис не продължи да пита. Алек отиде на бюрото си и започна да сортира папките. Джон Уинкът се втурна в стаята. Двамата се познаваха отдавна. Бяха учили в полицейската академия заедно и бяха добри приятели, но едва наскоро се случи да работят съвместно. Едно време Уинкът носеше на пиене повече от него. Алек си помисли, че това сигурно не се е променило.