— Трябва да направим нещо за нея… Да опитаме да й помогнем.
При дадените обстоятелства Върнън бе изненадващо спокоен.
— Вече и Господ не може да й помогне.
— Това е истински човешки пръст, нали, Върнън? — попита Хари.
— Какво значи истински?
— Ами да не е гумен или пластмасов. Да не би някой умник от колежа да се опитва да ни направи номер?
Това бе напълно възможно. Върнън се наведе и прецени:
— Истински е, няма съмнение. Гумата не се разлага толкова бързо, а си личи, че не е пластмасов, защото изобщо не блести.
Сами се задави. Хари го изгледа строго и му махна да се отдръпне.
— Полицаите няма да се зарадват, ако повърнеш точно тук. Поеми си дълбоко дъх — нареди му той.
— Сигурен ли си, че пръстът е свързан с тяло? — попита Хари.
— Как измисляш най-глупавите въпроси! — възнегодува Върнън. — Няма да го пипам или да го дърпам, за да видя дали не е отрязан. Това си е работа на полицаите. Защо не изтичаш до лекционната зала да се обадиш на полицията по телефона? Ние със Сами ще те чакаме.
— Няма ли да е по-бързо, ако просто се обадя от мобилния си телефон?
— Мили боже, всички ли в тази страна имат мобилни телефони?
— Не знам за останалите — каза Хари, — но аз го имам повече от година.
Той разкопча дъждобрана си и извади един яркочервен телефон, след което набра 911.
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Последното нещо, което Регън искаше, бе някой да се движи като нейна сянка по цял ден. На детектив Бюканън обаче не му пукаше особено как се чувства тя. Той влезе в кабинета й със същия небрежен секси вид, който тя помнеше, облегна се на бюрото и спокойно съобщи, че ще бъде неин бодигард през следващите три седмици. Или поне докато мъжът, който й бе изпратил снимката на детектив Суини, не бъде заловен.
— Не трябва ли да сте някъде навън и да търсите убиеца, вместо да вървите по петите ми?
— Възложиха ми да ви пазя — каза той. — А детектив Уинкът търси убиеца.
Тя се почувства отчаяна и уморена. Освен това бе и изплашена, но не искаше да си признае. Корди още не бе отговорила на обаждането й и Регън се тревожеше до смърт за нея и Софи.
— Да, вече ми казахте, че детектив Уинкът води разследването. Още не съм го виждала. Нали показах, че ви сътруднича? — каза тя. — А и вие сякаш току-що си тръгнахте. Но след вас тук настана истинска лудница. Имам нужда да седна и да помисля. Главата ми ще се пръсне, трябва да довърша работата си.
Той се опита да прикрие усмивката си.
— Да помислите ли?
— Да. Да помисля.
— Е, няма проблем. Започвайте.
Той свали вратовръзката си и я натъпка в джоба на сакото си, преди да го провеси на един стол. После се настани удобно на канапето.
— Какво ще стане след три седмици? — попита Регън.
— Моля? — Той навиваше ръкавите на ризата си, когато се обърна към нея.
— Казахте, че ще бъдете мой бодигард три седмици. Какво ще стане след това?
Той разкопча най-горното копче на ризата си и отговори.
— Приключвам работата си тук и напускам Чикаго. Но не се тревожете, ако не са заловили убиеца, ще изпратят някой друг да ви охранява. Дотогава няма да можете да се отървете от мен.
— Кой взе това решение?
— Има ли значение?
— Да, има. — Тя не се предаваше лесно.
— Лейтенант Луис.
— Аз нямам ли право на мнение?
Той й отправи една широка усмивка и взе последния брой на „Форбс“ от масичката за кафе.
— Всъщност не. Независимо дали ви харесва или не, аз ще бъда тук.
На нея не й харесваше. Ни най-малко. Детектив Бюканън я разсейваше, но сега се наложи да прекъсне спора, защото мобилният му телефон иззвъня. В същият момент звънна и телефонът на бюрото й.
Обаждаше се Питър Морис, човекът, на когото беше отказала повторна финансова помощ. Беше изключително щастлив, че е успял да се свърже с нея.
— Това е чудесно — заекна той. — Вашият асистент постоянно ме отпращаше и не мога да повярвам, че най-после говоря лично с вас. Знам, че нямате нищо общо с отказа за подновяване на субсидията, така че не ви виня. Станало е някакво голямо недоразумение, нали? — Преди тя да има време да му отговори и да му изясни положението, той продължи: — Работата ми е много важна. Нуждая се от парите и ми беше гарантирано, че ако отговоря на изискванията, което стана миналата година, ще последва автоматично подновяване. Какво ще кажете да дойда довечера, а вие да приготвите чека дотогава?
— Това няма да се случи, господин Морис. Аз съм тази, която отхвърли молбата ви, и информацията, която получава всеки кандидат, е съвсем конкретна. Няма такова нещо като автоматично подновяване.
Той отказа да й повярва, но гласът му загуби част от веселието си: