— Не, това не е вярно. Не може да сте отхвърлили молбата ми. Разбирате ли колко важна е моята работа.
— Господин Морис… Той пак я прекъсна.
— Знам какво ще кажете. Вашият асистент вече ме уведоми, че мога да кандидатствам отново през следващата година, но общинският център отчаяно се нуждае от парите сега. Просто не е редно да ни лишавате от тях в последния момент. Какво ще кажете чекът да…
Регън твърдо реши да приключи този разговор възможно най-бързо:
— Няма да получите никаква финансова помощ от нас. Молбата ви е отхвърлена и ще бъде загуба на време, ако отново кандидатствате през следващата година.
Той ахна изненадано точно когато тя затвори. Забеляза, че детектив Бюканън вече не говори по телефона и каза:
— Хенри беше прав. Питър Морис не приема „не“ за отговор.
Тя повтори почти дума по дума разговора, който бе провела. Когато свърши, Алек каза:
— Ще го спомена на Уинкът, за да не пропусне да го провери. — Той се изправи, разкърши рамене, после взе сакото си и го облече.
— Тръгвате ли си? — попита тя.
Той се усмихна.
— Да, и вие също. Художникът на полицията се е върнал и ни чака. Трябва да отидем. Да се надяваме, че ще успеете да постигнете достатъчно добра прилика с мъжа, който ви е преследвал.
— Да, добре — отвърна Регън с готовност.
— Без възражения ли? — изгледа я учудено Алек.
Тя поклати глава. После грабна чантата си от чекмеджето и се отправи към вратата, когато факсът й забръмча.
— Трябва ли да го прочетете, или може да изчака, докато се върнем? — попита детективът.
— Сигурно е някоя реклама — каза тя, но вече се беше обърнала към бюрото си. — Толкова рядко получавам факсове напоследък. Всичко се изпраща по имейла.
Тя погледна дискретно, за да види дали е подразнен, че го кара да чака. Но той беше зает да закопчава ризата си.
— Имате ли нещо против? Ще отнеме само минутка — помоли Регън. Първият лист вече излизаше.
— Няма проблем. — Алек търсеше вратовръзката си.
— На пода до канапето е.
— Кое? — попита той.
— Вратовръзката, която търсите. Падна от джоба на сакото ви.
Той благодари и се отправи към канапето. Регън се обърна към факса. Първият лист падна на табличката. Срещу изпращач нямаше име, но на реда „Относно:“ беше написано нещо, което тя не можа да разбере. Взе листа и го вдигна към светлината. Ледени тръпки плъзнаха по гърба й, когато прочете трите надраскани думи: Да бъдат убити…
— Да бъдат убити? О, боже…
Изведнъж й просветна. Рязко си пое дъх и отстъпи, сякаш това просто действие щеше я отдели от истината.
— Не, не може да бъде… Не е възможно… — шепнеше уплашено Регън.
Алек долови паниката в гласа й. Той внимателно издърпа листа от ръката й точно когато факсът започна да печата отново. Втората страница бавно се подаваше.
Регън бе толкова вцепенена от написаното, че пропусна бележката, надраскана най-долу. Алек я прочете на глас: „Съжалявам, нямам заслуга за тази. Закъснях. Вече беше в моргата. Получила удар, но все пак я отбелязах в списъка ти“.
Детективът вече се обаждаше по телефона на Уинкът, докато Регън поемаше втората страница. Той бързо прочете номера на факса.
— Всичко друго е блокирано.
— Действаме — каза Уинкът. — Ще се видим в участъка. — Той започна да крещи на партньора си още преди да затвори.
Алек се обърна към Регън:
— „Да бъдат убити“? Какво, по дяволите, означава това?
Тя не отговори веднага. Стискаше разтреперана ръце, докато чакаше факсът на изплюе втората страница. Това сякаш траеше цяла вечност.
— Най-после излезе.
О, боже, още една снимка, този път на жена върху метална маса за аутопсии. Бледото й лице бе намерило покоя на смъртта.
На Регън й трябваха няколко секунди да си спомни къде я беше виждала.
— Това не може да се случва! — прошепна вцепенено тя.
— Кажете ми истината! — настоя Алек.
— Познавам тази жена. Работи в магазин „Дикерсън“ на Мичиган Авеню. Отбих се там преди две седмици да купя лосион за тяло. Тя е продавачка.
Имаше чувството, че колената й се подкосяват. Седна на бюрото и си пое дълбоко дъх. Мислите й препускаха хаотично.
— Имаше табелка с името… госпожа Патси.
— Дори помните името й?
Регън кимна.
— Жената беше ужасно груба. Сигурно просто е имала лош ден и не беше редно да я съдя така прибързано. А сега е мъртва.
— Това поне бе очевидно.
— Гади ли ви се? — Алек погледна разтревожен бледото й лице.
— Не, не. Аз съм виновна за всичко това.
— Как може да сте виновна? Ако това, което този маниак твърди, е вярно, тя е умряла от сърдечен удар.