Но Регън почти не го слушаше. „О, боже, какво беше направила?“
Тя пак си пое дълбоко дъх:
— Прочетохте бележката. Той пише, че е закъснял, че тя вече е била мъртва. За мен е очевидно, че е искал да я убие.
— Но не сте я убили вие.
Лицето й ставаше все по-бледо. Алек започваше да се тревожи, че ще припадне в ръцете му. Приближи се към нея, за да успее да я подхване.
— Не, но аз я сложих в списъка.
Той рязко вдигна глава и се взря недоумяващо в ужасените й очи:.
— За какво говорите?
— „Да бъдат убити“ е списък… Аз го писах.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Регън се изненада, че детективът не й сложи веднага белезници и не й прочете правата. Всъщност Бюканън прие новината доста хладнокръвно, като се има предвид, че сега тя бе основната заподозряна.
Той умееше да прикрива реакциите си. Ако тя не се взираше в очите му, нямаше да забележи, че отношението му към нея се е променило.
Регън беше прекалено стресирана, за да се тревожи какво си мисли за нея детективът. Беше изплашена, а изобщо не й харесваше да се чувства по този начин. Погледна часовника си, изчисли, че Хенри ще се върне след около петнайсет минути, и му остави бележка с обяснение къде отива. Освен това го молеше да се обади на Сам Болдуин, фирмения адвокат, който с помощта на още трима претоварени от работа колеги се занимаваше с всички правни проблеми, засягащи хотелите „Хамилтън“ или някой член на семейство Мадисън. Спенсър шеговито наричаше адвокатите „личния екип на Уокър“, тъй като той бе човекът, който най-често се нуждаеше от услугите им. Сам щеше да бъде шокиран да научи, че този път Регън има нужда от него.
Пътуваха към полицията в колата на детектива и по пътя тя се опита да му обясни за спонтанното упражнение, което д-р Шийлдс ги бе накарал да направят по време на приема.
Той постоянно преминаваше с колата си от платно в платно и се разминаваше на косъм с автомобилите наоколо. Караше като побъркан и тя почувства, че е неин дълг на съвестен гражданин да му направи забележка.
— Да не се шегувате? Вие сте сестра на Уокър Мадисън, нали? Ако някой кара като побъркан, това е брат ви. — Той замълча, за да обмисли всичко, което му беше разказала, после попита: — Какво имахте предвид, като казахте, че на приема бодигардът ви гледал? Станало ли е нещо, което да привлече вниманието му?
— Не — отвърна тя. — Но от мига, в който влязох в стаята, той се вторачи в мен. Беше много странно. Не бях направила нищо, за да привлека вниманието му, а той не спираше да ме зяпа.
Алек изобщо не намираше това за странно. На него самия също не му беше лесно да не я гледа втренчено. Бодигардът беше мъж, а Регън Мадисън беше красива жена.
— Мога да докажа, че всичко се е случило — рече притеснено тя.
Той я погледна изпитателно:
— И какво по-точно?
— Че не си измислям това… упражнение. Софи го записа на касетофон. Беше го скрила в чантата си и седеше близо до Шийлдс. Можете да прослушате записа.
— Ще го направя.
— Разберете, аз нямах никакво намерение да правя упражнението, но Шийлдс предупреди, че когато времето свърши, всички трябва да вдигнем листовете и той ще обиколи да види дали сме написали имена. После реших, че ще му покажа какво мисля за него. Той постави задачата, в края на краищата. Каза: „Ако мислите, че светът ще бъде по-добро място без някои конкретни хора, запишете техните имена“.
— И неговото име ли беше във вашия списък?
— Да.
— Колко имена написахте?
— Шест… Не, пет.
— Сигурна ли сте?
— Да, имаше пет имена. — Регън мислено се помоли да не греши.
— Добре, значи Шийлдс, онази Патси и детектив Суини — изброи Алек. — А кои са другите двама?
— Бодигардовете на Шийлдс.
— Действали сте със замах — иронично заключи той.
— Обикновено не съм толкова кръвожадна.
Детективът едва прикри усмивката си:
Не съм си го и помислял.
— Приемът сякаш беше преди цяла вечност. Малко след това ми направиха операцията и дните някак ми се сляха. Що се отнася до списъка… Мислех, че ще го скъсам и ще го хвърля в огъня като всички останали, но трябваше да изляза в коридора, защото телефонът ми иззвъня. А когато се върнах в залата, Шийлдс беше преминал към една от своите тиради, които Софи определя като „колко съм вдъхновен и прекрасен“.
— По-точно?
— Не знам, не го слушах. Отидох да докарам колата. Точно тогава онзи мъж се появи по петите ми и аз паднах. Изтървах всичко. Не осъзнах, че телефонът и папката ми са останали там.
— Какво точно имаше в папката?
Тя се загледа пред себе си, мъчейки се да си спомни. Смътно й се появи образът на синята папка с лъскавите страници.