Вътре беше бележникът със списъка… Имаше и изказвания на различни хора за Шийлдс, снимки… На гърба на една от тях си водех бележки за неща, които трябва да свърша.
— Ще трябва да си спомните подробно всичко, когато стигнем в участъка, и да го напишете на детектив Уинкът.
— Защо?
— Тези бележки са останали в папката и непознатият ги е прочел.
Регън не знаеше дали може да си спомни какво е написала. Замисли се за това и не каза нищо повече, докато не стигнаха до участъка.
Алек паркира колата, отвори й вратата и хвана Регън за ръка, докато пресичаха улицата.
— Ще бъде дълъг следобед — предупреди я той. — Всичко, което говорихте с мен, ще трябва да го повторите и на Уинкът. — „Отново и отново“, добави той мислено. Уинкът много го биваше в повторенията.
— А вие какво ще правите?
— Трябва да отговоря на няколко обаждания и да довърша разни доклади. Уинкът ще ми се обади, когато свършите.
— Нямам нужда от бодигард.
— Мисля, че имате.
— Тогава ще си наема…
Той я прекъсна:
— Вижте, няма да се отървете от мен, колкото и други бодигардове да си наемете. Не решавате вие.
Регън прие, че е безсмислено да спори с него. Но явно бе придобила сломен вид, защото Алек я окуражи:
— По-бодро. Можеше да бъде и по-лошо.
— Как така?
— Представете си, че бяхте изредили десет имена в онзи списък или двайсет…
Те тръгнаха нагоре по стълбището.
— Колко имена беше написала приятелката ви Корди?
— Седем — отвърна тя.
Стигнаха до площадката и той я поведе по тесен коридор.
— Ето, виждате ли, приятелката ви е по-кръвожадна от вас. Това трябва да ви накара да се почувствате по-добре.
— Не е така. Тя беше написала имената на седемте джуджета.
Детективът се изсмя:
— Шегувате се! Всъщност тя какво против има седемте джуджета?
Регън се усмихна неуверено.
— Нищо.
— Много впечатляващо. — Алек отвори вратата и отстъпи встрани, за да влезе тя първа.
— Кое е впечатляващо? — попита Регън, докато минаваше покрай него. — Че Софи и Корди са били достатъчно умни да не изреждат имена на истински хора?
— Не, удивителното е, че Корди знае имената и на седемте джуджета. А аз надали знам и половината. Я да видим. Сънливко, Мърльо, Сръчко, Швепсчо…
Тя го поправи:
— Швепсчо не е от седемте джуджета. Това е напитка.
— Хм, ами Кресльо?
— Няма такова джудже — измъчено се усмихна Регън. — Да не би да се опитвате да ме развеселите?
— Може би… Имате вид, сякаш отивате на разстрел. А ние спряхме с разстрелите още миналия месец. И както казах, очаква ви дълъг следобед.
Полицейският участък приличаше на лабиринт от коридори. Алек се пресегна и отвори поредната врата. Ако се наложеше да се ориентира сама на излизане, трябваше да си пуска трохички по пътя.
— Къде отиваме сега?
— В стаята с кафе-машината. Казах на Уинкът, че ще го чакаме там.
— Ами художникът?
— Той е след това.
Алек й подаде един стол и долови аромата на парфюма й. По дяволите, тя ухаеше много хубаво.
— Искате ли нещо за пиене? — попита той.
— Вода, ако може.
Регън се огледа с интерес. Стаята не бе като тези, които бе виждала по телевизията — с олющена боя по стените и мръсни прозорци с решетки. Тази бе просторна и чиста, очевидно бе ремонтирана наскоро. Слабата миризма на боя още се усещаше във въздуха. Стените бяха прекалено ярки — цветът им бе доста неприятен нюанс на тюркоазено. Имаше две квадратни маси и столове, които изглеждаха нови.
Алек забеляза, че тя оглежда стените.
— Карат те да си сложиш слънчевите очила, нали?
— Кой избра този цвят?
— Никой не си признава.
Хладилникът също беше нов, пълен с безалкохолни. Алек й подаде бутилка вода, после си издърпа стол и седна срещу нея.
В средата на масата имаше стенографски тефтер и химикал. Алек ги побутна към нея.
— Може да започнете сега. Напишете имената на хората от онзи списък.
„Да бъдат убити“. О, боже, каква каша! Тя взе химикалката и бързо нахвърли петте имена. Когато свърши, плъзна тефтера към детектива.
Той се наведе напред и погледна листа.
— Добре, а сега напишете всички бележки, които сте си нахвърляли, докато Шийлдс е говорел.
Това не беше лесно. Тя затропа с върха на обувката си по линолеума, докато се опитваше да се съсредоточи. Сети се за Емили Милън. Беше написала да се разправи с асистентката на Ейдън. О, и Питър Морис, как можеше да го забрави? Беше си записала да говори с охранителната фирма за него. Кой друг, имаше ли още някой…
Затропа по-бързо с крак.
— Няма нужда от нерви — успокои я Алек.
— Не съм нервна — излъга тя, но в миг осъзна, че клати цялата маса с коляното си. Насили се да спре.
Тя остави химикалката и отново върна тефтера към детектива. Той погледна бележките, но не направи никакъв коментар.
Регън се взря в масата и опита да си спомни какво още бе написала на онези листове. Дали не бе пропуснала някого в списъка на обречените? Сети се, че искаше да добави Емили в последната минута, но така и не успя.
Тя вдигна поглед към Алек и за секунда загуби концентрацията си. Това никога не й се беше случвало. Но пък детектив Бюканън беше много интересен мъж — и определено противоречив. Имаше малко неугледен вид с изкривената си вратовръзка, намачканото сако и наболата брада, но пък безупречните му маниери издаваха един образован мъж с чувство за хумор — черта, която според нея първа изчезваше у хората с неговата професия. Когато той насочваше вниманието си изцяло към нея, тя усещаше някакво странно привличане.
„Не бива да мисля за такива неща“, укори се Регън, но въпреки това каза:
— Видях ви в кабинета на лейтенант Луис, когато бях тук, за да говоря с детектив Суини.
— И аз ви видях.
Признанието му я смути за миг.
— Наистина ли? Всъщност… лейтенантът крещеше на полицая — продължи тя, сякаш се оправдаваше. — Помня, че крещеше много силно. Никога не бях виждала някой да се държи така. Поне не човек на такъв пост. Помислих си, че поведението му е отвратително.
— Той искаше да уволни полицая.
— А вие го защитавахте.
Детективът се усмихна:
— И това ли сте видели?
— Да — призна Регън. — Забелязах, че спорите с лейтенанта, но не чувах какво му казвате. За разлика от шефа си не повишавахте глас. Помня, че си помислих, че той… Луис… унижава онзи полицай.
— Опита се да го унизи, но не успя — поправи я Алек. — Полицаят знаеше, че не е сторил нищо нередно. Всъщност защо говорим за това сега?
Тя не издържа погледа му и извърна очи.
— Канех се да напиша името на лейтенанта в списъка.
Детективът едва сдържа усмивката си.
— Но не сте го написали?
— Не, не успях, защото мобилният ми телефон иззвъня и бързо излязох в коридора. Но ако бях продължила със списъка, щях да напиша името му. Просто реших, че трябва да го знаете.
— Не бих казал за това на детектив Уинкът, ако бях на ваше място.
— Защо не?
Той небрежно сви рамене:
— Ще бъде жестоко да събудите такава надежда у него и после да го разочаровате.