Той почука на вратата на офиса, но не изчака разрешението й да влезе. Канапето й го зовеше — спомни си колко е удобно и реши, че докато тя работи, той ще подремне. Алек спеше съвсем леко. Не се притесняваше, че тя може да излезе незабелязано, защото щеше да се събуди, преди да е стигнала до вратата.
Регън говореше по телефона. Лицето й бе зачервено, очевидно беше ядосана. Крачеше зад бюрото и нареждаше:
— Кажи му да ми се обади веднага щом се върне!
— Всичко наред ли е? — попита той, след като Регън затвори телефона.
— Да — каза тя. — Всичко е наред.
Той се наведе настрани и се взря изпитателно в нея.
— Какво ме гледаш? — попита тя.
— Само исках да видя дали носът ти расте. Нали помниш какво стана с Пинокио?
Тя се усмихна. После си призна с въздишка:
— Нищо не е наред. Иска ми се да удуша брат си.
Докато събличаше сакото си, Алек не отделяше очи от нея.
— И после какво?
Тя не отговори.
— Как се освобождаваш от злите енергии? — попита той.
Тя издърпа стола си и се тръшна зад бюрото.
— От какви енергии?
— От напрежението, от огорчението — обясни Алек. — Или ги трупаш вътре в себе си? Ако е така, най-добре намери начин да ги изхвърляш, защото иначе ще умреш млада. Стресът ще те убие.
— Ходя на йога.
Думите й искрено го разсмяха.
— Трябва нещо по-вече от йога с тези твои братя. Всички ли ти се месят или само най-големият?
— Всички — призна тя. — И това е ужасно досадно.
— Мога да си представя.
— Какво предлагаш да правя?
Той метна сакото си на облегалката на един стол и се зае да сваля вратовръзката си.
— С братята си ли?
— Не, със стреса и напрежението.
Внезапно той осъзна, че нарушава собственото си правило за ненамеса, но не можа да се овладее:
— Престани да се държиш толкова мило.
Тя го погледна изненадана.
— Мислиш, че се държа мило ли?
— Това невинаги е хубаво.
Тя се облегна на стола и скръсти ръце.
— Ами ти? В твоята работа сигурно има много стрес, как се освобождаваш от него?
— Застрелвам лошите. Чупя доста глави, носове, ръце…
Тя се засмя и поклати глава.
— Не е вярно. Имам изненада за теб, детектив Бюканън. И тя е, че не си толкова суров. Всъщност си доста сладък.
Сега беше негов ред да се засмее.
— Сладък ли? Това е нещо ново. Досега са ми казвали, че съм истински кучи син. Повярвай ми, мога да бъда жесток. Много жесток.
Тя не му повярва, но реши да не спори. Наистина трябва да е суров заради работата си, но вече бе доловила някаква вродена доброта у него. Не се съмняваше, че е свестен човек.
Изненадващо, вниманието й бе привлечено от широките му рамене. „Този мъж е прекалено секси“ — мина й през ума, но веднага се укори: „Овладей си мислите, момиче!“
Тя се прокашля и сплете пръсти върху бюрото си.
— Няма нужда да оставаш тук, детектив Бюканън.
— Казвам се Алек — напомни й той.
— Добре. Няма нужда да оставаш тук, Алек. Ще се справя сама. Сигурна съм, че имаш по-важна работа от това да ми бъдеш бавачка!
— Още не проумяваш, че няма да се отървеш от мен. Единственото място, където ще отида, е на дивана ти. Ще бъда с теб, докато не си легнеш довечера.
— И ще дойдеш да ме завиеш в леглото ли? — Опитваше се да бъде саркастична, но той възприе думите й сериозно.
— Зависи от теб.
В очите му проблесна дяволито пламъче. Регън преглътна. После мислено се наруга. Това ли беше най-умното, което можа да изрече? И то с такъв предизвикателен глас.
Алек се наведе над бюрото й.
— Откога живееш тук?
— От известно време — отвърна тя, вече с овладян тон. Взе една купчина с листове със съобщения и започна да ги преглежда.
— И как се случи така?
Той не й позволяваше да пренебрегне въпроса му. Продължаваше да седи на ръба на бюрото й. Преди малко го видя как развърза вратовръзката си и я захвърли в ъгъла. Нямаше да се изненада, ако сега изриташе и обувките си.
— Можеш ли да се разположиш още по-удобно?
— Да, мога. Та как се случи така?
Определено не смяташе да се откаже и тя реши да му обясни:
— Аз си имах апартамент… Но се върнах да живея у дома, когато майка ми се разболя.
— Тя сама ли живееше? — попита Алек загрижено.
— Не, имаше медицински сестри и прислужници, които да се грижат за нея. А и пастрокът ми, Емерсън, живееше там. Но тя искаше да бъда по-близо до нея… до края.
— И кога настъпи той?
— Преди единайсет месеца.
— А пастрокът ти?
Тя се напрегна. Лицето й сякаш потъмня. Алек усети, че е засегнал болното й място, и побърза да се поправи: