— Регън, в колко часа искаш да тръгнеш? — попита я строго.
— Бих искала да пристигна там малко по-рано.
— Добре, в колко часа да чакам пред вратата ти?
— В седем и половина.
Двамата мъже се изнесоха в предния офис.
— Вече работите ли по някакви следи? — попита Алек.
— Проверихме почти всички, свързани с Регън, и проучихме Шийлдс и хората му. Не смятам, че той има нещо общо. Шийлдс е под засилена охрана, казаха ми, че е уплашен до смърт.
— И никой друг ли не изглежда замесен?
— Засега. В момента проверяваме Питър Морис. Нали се сещаш, онзи, на когото Регън отказала субсидия. Не сме открили нищо и за него досега.
— А някакви бивши служители? Може би някой е бил уволнен и се опитва да си върне.
— Алек, представям си колко ти е тежко, че не работиш по случая, и ще ти се обадя веднага, щом открием нещо.
— Ще проверявате ли служителите?
— Да. Ейдън ще ни осигури пълния им списък.
Двамата детективи си говориха още десет минути. Регън се обаждаше по телефона, но я бяха поставили на изчакване и през това време се опитваше да подслуша разговора на мъжете. Алек я улови, че ги гледа. Той не се усмихна, но й намигна, преди да излезе от офиса. Въпреки усилията й да се държи спокойно, сърцето й трепна.
Тя никога не би признала за чувствата си пред приятелките си. Софи щеше да започне да я убеждава да се впусне в авантюра с Алек, а Регън не беше готова за подобна стъпка.
Корди вероятно щеше да й каже, че детективът е безобиден, защото е недостижим, което го превръщаше в страхотен обект на фантазии. Той беше човек, който имаше работа и я вършеше добре, но когато приключеше, щеше да си тръгне, без да обърне поглед назад.
Все пак Регън с облекчение откри, че има съобщения на телефонния секретар и от двете си приятелки. Казваха й, че ще се върнат в Чикаго навреме за бала. Софи допълваше, че ще си води и кавалер и че има да разказва на Регън много неща за разследването.
Корди беше оставила две съобщения. Първото, за да информира Регън, че ще отиде до кънтри клуба сама. Сигурно щеше да вземе такси, и ще чака Регън пред входа на балната зала. Второто съобщение бе изцяло за дрехи. Описваше много подробно сапфиреносинята рокля, с която щеше да бъде облечена. И завършваше с предложението Регън да престане да се прави на монахиня и да облече „онази“ рокля.
Регън не можеше да вини никого освен себе си за тази рокля. Изобщо не трябваше да позволява на Корди и Софи да я убедят да си я купи, защото те нямаше да мирясат, докато не я видеха облечена с нея. Все пак трябваше да признае, че е великолепна, фината копринена материя бе в наситено бургундскочервено, което отиваше много на цвета на кожата й.
Беше семпла рокля с презрамки. Деколтето не бе толкова дълбоко, но с него Регън не се чувстваше удобно. Обикновено правеше всичко възможно да прикрива достойнствата си, както се изразяваха приятелките й. Ако облечеше тази рокля, щеше да се чувства неловко — щеше да я подръпва и намества цяла вечер.
Отложи решението за момента, когато трябваше да се облече, и изключи компютъра.
Уинкът бе заместен от един униформен полицай, който я последва по петите, когато тя се качи във фитнес залата. Отне й час и половина да изпълни комплекса от упражнения, който физиотерапевтът й беше препоръчал за заздравяване на мускулите на краката. Сложи си предпазната наколенка и се качи на бягащата пътечка. Обикновено успяваше да забрави всичките си грижи и да се концентрира единствено върху дишането си. Но това не вършеше работа днес.
През последните две седмици животът й се беше преобърнал. Накъдето и да погледнеше, й се струваше, че вижда хора от охраната. И, разбира се, Алек или някой полицай бяха винаги с нея. Всички чакаха нещо да се случи. Уинкът беше убеден, че лудият — името, което Алек бе дал на заподозрения — ще опита отново да се свърже с нея.
Регън беше сигурна, че е успяла да заблуди всички, дори и Хенри, че се справя със ситуацията, но знаеше, че нервите й не издържат. Чувстваше се в безопасност единствено когато беше с Алек.
Напрежението вече й се отразяваше. Беше загубила апетит, не можеше да спи и напоследък й беше трудно да се концентрира. Тревожеше се дали убиецът е заминал в неизвестна посока, или просто се е покрил, изчаквайки да свалят охраната й. Колко време още детективите щяха да я пазят? Кога лейтенант Луис щеше да реши, че губи ценни служители? Какво щеше да стане тогава?
Може би Алек бе в състояние да отговори на някои от въпросите й. Ако довечера останеха насаме, щеше да го попита каква е следващата стъпка.