Уинкът се отби още веднъж вечерта. Беше се върнал, за да вземе досиетата на няколко служители от Ейдън, и реши да изчака пристигането на Алек. Семейството му бе извън града и той не искаше да се прибира в празната къща, така че освободи дежурния полицай по-рано.
Той се излежаваше на дивана в хола й, докато тя си взе дълъг душ. По нейно настояване си беше поръчал вечеря и сега гледаше бейзбол и ядеше. Вече беше свикнала някой да седи в хола й. Не беше си направила труда да заключи двойната стъклена врата, разделяща спалнята от хола, но внимаваше да не минава пред нея. От вътрешната страна на вратата имаше тънко перде и откъм хола вероятно се виждаше само очертанието на фигурата й, но Регън все пак не сваляше халата си, преди да влезе в гардеробното помещение.
Взе „онази“ рокля от закачалката и я огледа. Наистина беше красива. Материята беше въздушно лека и когато я облече и вдигна ципа, платът чудесно прилепна по тялото й. Галеше много приятно кожата й.
„Определено е твърде дръзка за тази вечер“ — помисли си тя.
Съблече я с неохота, върна я на закачалката и прерови гардероба си няколко пъти, преди да се спре на това, което Корди определяше като „бабешка траурна рокля“. Кройката й беше като на чувал. Дори Регън, която обикновено не обръщаше голямо внимание на външността си, беше отвратена, когато се погледна в огледалото.
Братята й със сигурност щяха да одобрят тази рокля.
— Чудесна е — каза тя на глас. Опитваше се да се убеди, че безопасната черна рокля е по-хубава от „онази“, която сякаш казваше: „Искам да прегреша тази нощ“. В нея се чувстваше толкова женствена…
— Да, чудесна е — повтори си, но после въздъхна: — Само че ако бях на осемдесет.
Уморена от благоприличие, тя пак облече греховната рокля. После затършува из чекмеджетата и намери черния шал с ресни, който си беше купила в Италия преди две години. Когато го намести на раменете си, гърбът и гърдите й се прикриха достатъчно.
Единствените й бижута бяха диамантен медальон, който висеше на платинена верижка, и чифт малки диамантени обеци.
Регън преметна шала на облегалката на стола, пое си дълбоко дъх, отвори вратата и влезе в хола. Уинкът си беше взел един пържен картоф и тъкмо го приближаваше към устата си, когато я видя. Замръзна на място, а картофът остана да виси между пръстите му.
Тя го изчака да каже нещо, но когато това не стана, попита:
— Мислиш ли, че тази рокля е подходяща? Не е твърде неприлична, нали?
Беше го смутила, като му зададе такъв глупав въпрос, и вече съжаляваше, че изобщо е казала нещо. Не че имаше значение. А той продължаваше да я гледа изумен. Мили боже, помисли си тя. Беше я огледал от главата до петите, а сега се взираше в сандалите й с високи токчета.
— Ще отида да се преоблека.
— Не, не, чудесна е. Честно. Просто ме изненада. Краката ти… — Той осъзна какво щеше да каже и млъкна.
Роклята й бе с неравна дължина и на едно място платът се вдигаше доста над коленете й.
— Какво искаше да кажеш за краката ми?
— Дълги са — отвърна той, оглупял от гледката. — Да… имам предвид, че са с тен. На слънце ли се печеш? — Той се изкашля, пусна картофа в чинията си и въздъхна смутено. — Роклята е красива.
— Благодаря.
Искаше му се да й каже: Чакай само Алек да те види, но не го направи. Тя се чувстваше неловко, а той изобщо не можеше да проумее защо „Убийствено красива жена, а не го съзнава“ — помисли си Уинкът.
Почукването на вратата го извади от унеса му. Регън отиде в спалнята да си вземе шала и чантичката, а той отвори на Алек.
Чу двамата мъже да говорят, докато гасеше лампите в спалнята, и след малко се върна в хола. Уинкът изпитателно гледаше Алек, когато той съзря Регън. Хвърли й един бърз поглед и каза:
— Ще ти трябва шлифер.
Тя отново изчезна в спалнята. Уинкът стоеше пред дивана и се взираше в Алек, предизвиквайки го да каже нещо. Не можеше да спре да се хили — Алек си го биваше, без съмнение! Не бе реагирал по никакъв начин на гледката пред себе си. Дори не беше трепнал.
Все пак той продължи да се взира към спалнята дори когато се сопна на Уинкът:
— Какво ме зяпаш!
— Чудя ти се как още не са ти потекли лигите. Явно умееш страшно да се контролираш.
Алек го погледна смръщено:
— Тук сме да си вършим работа, нищо друго.
— Да не твърдиш, че не се опитваш да я…
Алек го прекъсна, защото знаеше какво ще каже:
— Още една дума и кълна се, ще те застрелям!
— Нямаше да кажа нищо обидно! — засегна се Уинкът. — Само щях да ви посъветвам: Деца, прекарайте добре вечерта, но внимавайте къде си държите ръцете.
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
Алек носеше черен шлифер върху смокинга си и изглеждаше неустоимо красив. Той й отвори вратата, отдръпна се и каза на Уинкът: