— За бога! — прошепна Регън отчаяно. — Никой не ми е погаждал номер.
Корди нямаше желание да спори.
— Братята ти ще бъдат ли тук довечера?
— Може би.
— Хайде, разказвай. Женен ли е, или разведен?
— Кой? — попита тя само за да подразни приятелката си.
— О, моля те. Знаеш за кого говоря. Готиният детектив.
— Не е женен, но заминава след седмица.
— За колко време?
— Завинаги
Корди въздъхна.
— Нали знаеш какво си мисля?
Регън се усмихна.
— Никога не знам какво си мислиш.
— Мисля си, че трябва да махнеш това одеяло от раменете си и да свалиш този мъж.
— Това не е одеяло, а шал. — Тя смутено намести възела, който бе направила, за да задържа шала на раменете си. — Не е редно да го свалям. Той е на работа, а аз съм му натрапена.
Разговорът приключи, защото Корди прошепна:
— Той идва.
Регън забеляза, че двамата мъже се отправиха навън намусени.
— Алек, какво им каза? — попита притеснено тя.
— Нищо особено. — Той се усмихна и махна небрежно с ръка: — Хайде да влезем в залата.
— Още не са отворили вратите — каза Корди. — Този коридор води към залата, където ще бъде вечерята. На приема във фоайето сервират шампанско и ордьоври. Ще отида да потърся Софи. Искате ли да дойдете с мен?
Регън не й отговори. Тя гледаше към една двойка, която тъкмо влизаше през вратата. Приятелката й забеляза, че лицето й помръкна.
— Какво не е наред? — попита Корди и в същото време се обърна, за да види двойката, която изчезна към гардероба. — А, ясно.
Алек ги зърна за миг:
— Кои са те?
— Не са важни хора.
Детективът погледна Корди, за да получи отговор. Тя въздъхна и обясни:
— Мъжът с посребрената коса беше женен за майката на Регън, а младата жена, която едва удържа роклята си на мястото, е съпругата му. Но както каза приятелката ми, те не са важни.
Алек докосна рамото на Регън.
— Искам да влезем в балната зала. Тук наистина е много претъпкано.
Корди се отправи към фоайето, но докато стигне до вратата, до нея вече имаше двама мъже.
Алек хвана Регън за ръка.
— Искам да видя къде ще седиш.
Тя не възрази. Изобщо не държеше да стои в претъпканото фоайе и да пие шампанско.
Един служител се изпречи на пътя им пред вратата и обясни, че трябва да изчакат, докато балната зала не бъде официално отворена, но Алек го изгледа по такъв начин, че той бързо се дръпна встрани.
Залата бе изненадващо голяма. Вляво музикантите бяха заети да разполагат инструментите и оборудването си на една широка правоъгълна платформа, до която бе просторният дансинг. Срещу вратата бяха наредени кръгли маси с ленени покривки. Тапицираните столове бяха покрити с бели ленени калъфи, завързани отзад със синя сатенена панделка, която висеше до пода. В момента сервитьорите палеха дългите бели свещи в блестящи сребърни свещници.
Всички маси бяха наредени за осем души. Картичките с имената бяха подпрени на сребърни кубчета точно пред всяка порцеланова чиния със сребрист кант. Регън откри, че масата им е в предната част на залата, близо до подиума. Един от сервитьорите проверяваше дали микрофонът работи, но спря и й се усмихна, когато я видя.
Тя обиколи столовете, за да види още кой е на нейната маса, без да обръща внимание на погледите, които привличаше. Алек се дразнеше от начина, по който хората от персонала я оглеждаха. Той изгледа навъсено един прекалено услужлив сервитьор, който се навърташе около Регън, и доволен видя как бързо се обърна и се отдалечи.
Регън клатеше недоволно глава.
— Какво има? — попита той.
— Няма да седим тук.
— Добре — каза той. — Кого са сложили до теб?
— Ейдън и неговата гостенка, Спенсър и гостенката му, което означава, че той се е върнал от пътуването си. Тук са административният директор на болницата и съпругата му и пастрокът ми Емерсън с жена си Синди. Категорично няма да седнем тук!
Регън се стараеше да се овладее с всички сили. Не искаше да покаже пред Алек колко е бясна. Знаеше, че Ейдън е виновен, задето е допуснал онези отрепки на тяхната маса. Знаеше и какви са били мотивите му за това. Емерсън вече беше ходил при няколко адвокати в опитите си да открие как да наруши предбрачното споразумение и Ейдън просто се опитваше да го успокои. Според Регън брат й просто отлагаше неизбежното и в същото време оскърбяваше паметта на майка им.
От потиснатия гняв на бузите й се появиха ярки петна.