— Не съм сигурна дали…
— Наистина се нуждая от помощта ти.
Звучеше като достойна за съжаление. Регън знаеше, че това е съзнателна манипулация, но реши да я остави да постигне целите си.
— Щом е толкова важно… — започна тя.
— Важно е.
— Добре, ще се освободя.
— Знаех, че мога да разчитам на теб. О, между другото, обадих се на Хенри, за да съм сигурна, че няма да ти планира никакви ангажименти през следващия уикенд, и му казах да ме запише.
— За целия уикенд? Софи, какво става?
— Ще ти обясня на обяда и ти ще имаш цяла седмица да го обмислиш.
— Не мога…
— Много харесах снимката във вестника. Косата ти изглеждаше чудесно.
— Софи, искам да знам…
— Трябва да вървя. Ще се видим в петък в дванайсет и половина в „Палмите“.
Регън понечи да спори, но се оказа безполезно, защото Софи вече беше затворила. Тя погледна часовника, грабна чантата си и се втурна към вратата. Пол Грийнфилд, старши служител от персонала и скъп приятел, я чакаше във фоайето. Регън го познаваше от времето, когато беше тийнейджърка. Работеше като негова стажантка през лятото на предпоследната си година в гимназията и през тези три месеца бе лудо влюбена в него. Той се бе досетил за чувствата й. Тя бе абсурдно откровена, когато адски си падаше по някого, както се изразяваше майка й. Пол се бе държал много мило през цялото време. Сега беше женен и имаше четири деца, които напълно го изтощаваха, ала винаги намираше сили да й се усмихне. Слепоочията му вече побеляваха, беше започнал да носи очила с много дебели стъкла, но Регън все още го намираше за изключително красив. Той държеше някаква разпечатка, сигурно бяха петстотин страници.
— Добро утро, Пол. Май си с пълни ръце.
— Добро утро — отвърна той. — Всъщност това е за теб.
— О? — Тя направи крачка назад.
Той се усмихна:
— Съжалявам, но преди около час получих имейл от брат ти Ейдън.
— И какво? — попита тя, когато той се поколеба как да продължи.
— Чуди се защо още не си му се обадила.
Пол опита да й подаде купчината листове, но тя отстъпи отново и се засмя:
— По какъв точно повод трябва да му се обадя?
— За да му кажеш мнението си за доклада му.
— Той ли е написал всичко това? Кога, за бога, е имал време да сътвори доклад от петстотин страници?
— Двеста и десет са — поправи я той.
— Добре. Кога е имал време да изпише двеста и десет страници.
— Нали знаеш, че брат ти не спи.
„Нито пък има личен живот“ — помисли си тя, но не посмя да го изрече на глас, защото това би било проява на нелоялност.
— Очевидно не. За какво се отнася този доклад?
Пол се усмихна. Тя гледаше към листовете, сякаш очаква от тях внезапно да изскочи призрак.
— Ейдън има планове за разширяване — каза той. — Трябва да научи мнението ти, преди да продължи нататък. Всички числа са в доклада. Спенсър и Уокър вече са подкрепили проекта.
— Обзалагам се, че те не са чели проклетия доклад.
— Всъщност не, не са го чели.
Регън забеляза виновното изражение на лицето му, докато й даваше листовете. Тя постави чантата си най-отгоре.
— Ейдън дори не ми спомена за това, докато бяхме в Рим. А сега смята, че трябва вече да съм го изчела?
— Очевидно е станало някакво объркване. Това е вторият път, когато разпечатвам доклада за теб. Първото копие, изглежда, е изчезнало. Дадох го на Емили — каза той, като спомена името на секретарката на Ейдън. — Тя твърди, че го е предала на Хенри, за да ти го даде.
— Ако докладът беше при Хенри, досега щеше да ми го е връчил.
Пол винаги бе много дипломатичен.
— Истинска загадка е, но не мисля, че някой от нас трябва да губи време и енергия в опити да разбере какво е станало.
— Добре, нека да е загадка. — Тя не успя да скрие раздразнението си. — И двамата знаем, че Емили…
Той я прекъсна:
— Няма нужда да гадаем. Обаче брат ти очаква да се чуете, по възможност днес по обяд.
— На обяд ли?
— Каза ми да не се тревожиш заради часовата разлика. Тя стисна зъби.
— Добре, ще го прочета веднага.
Усмивката му показа, че той е доволен от решението й.
— Ако имаш някакви въпроси, аз ще бъда в офиса си до единайсет. После заминавам за Маями.
Регън погледна часовника си, изстена, после изпъна рамене й се отправи към кабинета си.
ТРЕТА ГЛАВА
Убийството беше грешка.
Той стоеше в сенките на една сграда близо до района Уотър Тауър и наблюдаваше входа в очакване избраницата да се появи. Влажният хладен нощен въздух сякаш проникваше в костите му. Чувстваше се зле, но не посмя да се откаже, и продължи да се крие, да чака и да се надява повече от два часа. Накрая призна, че се е провалил.