„Браво, момиче!“ Алек се гордееше с нея. В крайна сметка, да израснеш в компанията на трима по-големи братя, си имаше своите преимущества…
Регън не се върна на масата дълго време. Тя обикаляше сред гостите в залата. Беше му забавно да я наблюдава. Директорът на болницата я следваше, за да събира чековете и обещанията за дарения. Хората много я харесваха, поне повечето от тях. Когато съпругата на Емерсън не бе заета да намества силиконовия си бюст в роклята с леопардова шарка, тя се взираше с омраза в Регън.
От време на време Регън се обръщаше към Алек и му се усмихваше. Той си мислеше, че може би проверява дали е още там.
Регън огледа тълпата и откри Ейдън. Отне й известно време да стигне до него, защото разни мъже и жени постоянно я спираха. Когато най-после стигна до брат си, той започна да говори, преди тя да успее да каже нещо, и това, което чуваше, никак не й харесваше. Изглеждаше поразена, но бързо се съвзе. Лицето й пламна.
После Спенсър също се присъедини към тях и на Алек не му трябваше много време да се досети, че двамата братя се бяха обединили по някакъв въпрос, а тя не бе съгласна с тях. Алек бе готов да заложи сто долара, че обектът на разгорещената дискусия е Емерсън.
Когато Регън се върна на масата, трепереше. Личеше си, че е бясна. Не седна, а се изправи до Алек и опита да се успокои.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита той,
— Не, но благодаря, че ми предлагаш.
— Тогава си поеми дълбоко дъх и се отърси от емоциите.
— Видя ли? Братята ми са толкова… практични!
Той очакваше определение, което само една сестра можеше да измисли. Но от устата й „практични“ звучеше като грях.
— А това е ужасно, така ли?
— В този случай е лошо. И престани да ми се смееш!
Той я прегърна през раменете. Усети напрегнатото й тяло, опънато като струна.
Тя се извърна към него и понечи да му каже, че няма нужда да остават по-вече тук, но думите й се заплетоха. Той беше виновен за това. Гледаше я с такава топлота… Никога не бе срещала друг мъж като него.
— Алек? — прошепна тя. — Чудех се дали…
Той не каза нито дума. Просто я изчака да продължи. Тя усети как се изчервява.
— Ако се бяхме срещнали на друго място… по друго време… щеше ли…
Тя не продължи. Той кимна и каза тихо:
— Да.
Никой от двамата не отрони и дума повече. Слушаха музиката. После Регън взе шала си, сгъна го и го преметна през ръката си.
Погледна го в очите.
— Какво си мислиш? — попита тя. Усмивката му отново я накара да потръпне.
— За жалост сега съм на служба — въздъхна детективът.
— А после? — попита с надежда тя.
Той пак се усмихна:
— По-късно няма да бъда.
ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Почти не говориха, докато се връщаха към хотела. След като се увери, че никой не ги следи, Алек се облегна назад и се замисли за новата ситуация. Беше твърдо решен да разбере защо му е толкова трудно да разделя професионалния от личния си живот.
Той знаеше какво трябва да направи: да остави Регън, да каже на лейтенанта, че приключва с тази работа, да си събере багажа и да се махне от този град. Да, точно това трябваше да стори!
Обаче имаше чувството, че няма да го направи. Тя вече беше превзела мислите му. Той не беше сигурен как се е случило това и какво можеше да направи оттук насетне, но тъй като не можеше да вземе решение, се чувстваше изплашен.
В сравнение с нея обаче изглеждаше абсолютно спокоен. Откакто си тръгнаха от кънтри клуба, тя се взираше право пред себе си като хипнотизирана.
Регън влагаше всичките си сили в това да изглежда спокойна и невъзмутима. Не искаше Алек да знае колко е напрегната и беше сигурна, че успява да прикрие състоянието си.
Никога преди не се беше чувствала така особено. Всичко у него я смущаваше — начинът, по който се усмихваше, по който се движеше, по който я гледаше. Той сигурно беше изпробвал този поглед върху поне сто жени и със сигурност получаваше точно това, което искаше. Беше налудничаво да си го признае, но само присъствието му я оставяше без дъх.
Алек забеляза, че е потънала в мислите си.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
Разбира се, че не е наред. Току-що осъзнах, че съм пълна идиотка, искаше й се да му отвърне. Но вместо това въздъхна:
— Не, няма нищо.
— Добре — каза той, като не обърна внимание на лъжата й. — А за какво си мислеше?
— Сега ли? — Тя печелеше време, докато се опитваше да измисли нещо незначително.