Рап го видя да се насочва към предната врата. Сградата от другата страна на улицата беше като огледален образ на първата. На приземния етаж имаше градинка, а всяко жилище имаше отделен вход откъм улицата и малък вътрешен двор, който беше на метър и двайсет под нивото на тротоара и имаше ограда от черно ковано желязо и портал. Първият етаж се намираше на височина два метра и половина над тротоара. Стълбите пред входа бяха относително стръмни и водеха към двойна врата. Виктор застана точно там, където очакваше Рап. Скри се в сянката встрани от площадката пред входа. Той напрегна зрението си, но без успех. Виктор беше облечен в черно и в момента представляваше сянка сред другите сенки.
Рап провери прозорците на апартамента. Лампите все още бяха изключени. Погледна часовника си. Люк се намираше в апартамента от близо две минути. Рап беше изчислил всичко. Ако Люк стореше точно това, което му беше наредил, трябваше да свърши и да излезе най-много до пет минути. Нещо обаче подсказваше на Рап, че наркодилърът се е задържал вътре, за да види какво още може да отмъкне със себе си.
— Кой е този човек? — попита го Грета.
— Този, за когото те предупредих… Виктор.
Постепенно картината се нарисува — микробуса, позицията на Виктор и прозорците на апартамента. Четири минути и двайсет и седем секунди нищо не се случи. После изведнъж външната врата се отвори и Люк излезе отвътре. Слезе по стъпалата и зави надясно, точно както го беше инструктирал Рап. Виктор безшумно излезе от сенките и тръгна след Люк, само на четири крачки зад него. Вдигна дясната си ръка и Рап веднага разпозна дългия черен пистолет със заглушител.
Рап поклати глава и измърмори: „Какъв негодник“!
Случилото се впоследствие беше напълно неочаквано за него. Дулото на пистолета проблесна и тялото на Люк отлетя на една крачка напред, след което падна върху тротоара.
Грета ахна и закри с длан устата си от ужас.
Рап мигна изненадано и неволно посегна към пистолета си. В тази част от секундата осъзна, че току-що е станал свидетел на собственото си убийство, и секунда след това си даде сметка, че е станал причина за смъртта на напълно невинен човек. Това го изпълни с вина и гняв, както и с абсолютното убеждение и решителност, че ще види сметката на Виктор.
Трийсет и четвърта глава
Брамбъл вече си беше набелязал мястото. Така работеше неговият мозък. Той беше ловец по природа, роден убиец и негодник, поради което Рап нямаше никакъв шанс. Рап беше само едно нищо и никакво колежанче, което за всичко се колебаеше. Женчо, който беше възпитан в духа на политическата коректност. Мозъкът му беше пълен с прекалено много глупости. Неща, които се бяха наслоили от милионите години еволюция на хищническата природа на човека. В това му беше недостатъкът, а в същото време — предимството на Брамбъл. Рап сигурно беше от онези, които повръщаха, след като убиеха някого. Веднъж беше видял така да постъпва един негов приятел рейнджър след края на мисията. Никога преди това някой не му беше падал в очите толкова бързо.
Нишата встрани от стълбите беше идеалното място. Сърцето на Брамбъл биеше учестено и той знаеше, че не е от тичането, а от тръпката, очакването на предстоящото убийство. Притокът на адреналин в кръвта му. Типична реакция на аматьор и той се наруга за това. Наложи си да диша дълбоко и равномерно. Нямаше защо да се напряга. Позицията му беше идеална. Той беше напълно скрит в тъмното. Мястото беше като по учебник подходящо за засада. Сърдечният му ритъм се поуспокои и тогава той си даде сметка, че има проблем. Всъщност два проблема. Какво щеше да прави с Макгуърк и Борнман? Те щяха да видят как убива Рап и ако пред Хърли можеше да се оправдае, че той самият му е дал такава заповед, проблемите щяха да се появят по-късно, когато се върнеха в Щатите. Всички те щяха да бъдат разпитвани и Кенеди щеше да откачи, когато разбереше, че той е убил нейния любимец. Дори Хърли можеше да реагира зле. Той мразеше Рап, но нямаше да се отнесе любезно със свой подчинен, убил колегата си по собствена инициатива, особено след като изрично му беше наредил да се оттегли. Брамбъл се мъчеше да измисли решение на проблема, когато в слушалката прозвуча гласът на Макгуърк:
— Той отива към сейфа.
Разбира се, помисли си Брамбъл и после си спомни заповедта, която му беше дал Хърли.
— Вие изпразнихте ли сейфа? — попита.
— Защо да го правим? — отвърна Макгуърк.
— Защото така ви наредих — ядоса се той.