Краката на Борнман продължаваха да стърчат от микробуса. Брамбъл понечи да го хване, когато чу нечий глас отляво. Той бавно се обърна по посока на гласа и видя двама мъже в костюми да се приближават към него. Бяха на петнайсетина метра от него, с извадени пистолети. Знаеше, че са на петнайсет метра от него, защото беше изстрелял хиляди патрони с пистолет от тази дистанция. Готов беше да се обзаложи, че тези двамата не бяха изстреляли и една стотна част от това.
Френският на Брамбъл не беше много добър, но той схвана, че искаха от него да си вдигне ръцете. Привидно се подчини, като вдигна първо лявата си ръка, а после започна да вдига и дясната и спокойно стреля два пъти в бърза последователност. Нощната тишина беше нарушена от изстрела от оръжията на единия от мъжете. Тъй като пистолетът не беше със заглушител, изстрелът отекна като гръмотевичен гръм. Брамбъл чу как куршумът се заби зад него, след като прелетя на безопасно разстояние покрай главата му.
Двамата бяха мъртви и той реагира така, както често реагираше, когато беше на косъм от смъртта. Започна да се смее. Не някакво тихо хихикане, а гърлен и гръмогласен смях, с който целеше да прогони напрежението и да триумфира в еуфория със собствената си победа. Той беше царят на гората, последният оцелял, истинският мъж. Пет куршума и пет трупа.
— Дявол да го вземе, трябва да напишат песен за мен — каза си на глас.
Чу стон, обърна се и видя, че единият от мъжете, лежащи на около петнайсет метра от него, мърда.
— Мамка му.
Хареса му идеята за пет трупа с пет куршума. Звучеше като от филм с Клинт Истууд. Пет трупа с шест куршума не звучеше толкова вълнуващо. Нямаше тръпка. Брамбъл беше почти сигурен, че е улучил първия в лицето. С втория изстрел малко беше прибързал. Винаги беше възможно жертвата да е простреляна смъртоносно, но да има предсмъртни гърчове. Той тръгна към лежащия и си спомни, че има в себе си нож. Можеше да спести един куршум и да му пререже гърлото. Тогава пак щеше да е пет трупа с пет куршума. Или почти.
Брамбъл беше прав за първия изстрел. Беше уцелил непознатия точно в средата на лицето, между носа и горната устна.
— Ей, страшен изстрел.
Вторият мъж стискаше с ръце гърдите си. Пистолетът му беше на метър и половина от него, но и на километър да беше, все щеше да е същото. В ъгъла на устата му имаше кръв и той впери в Брамбъл умоляващ поглед. Убиецът му се усмихна, вдигна пистолета и тъкмо се накани да дръпне спусъка, когато за втори път куршум прелетя покрай главата му.
Трийсет и пета глава
Сякаш цяла вечност стояха умълчани, но в действителност бяха само няколко минути. Микробусът се премести и Рап видя как един мъж слезе от него. Беше един от хората на Хърли, бивш командос от специалните сили. Съдейки по изражението му, той не беше никак доволен от случилото се току-що. Като че се разкрещя на Виктор и по езика на тялото Рап разбра, че е напрегнат и е нащрек. Виктор отговори нещо, с което искаше да успокои другия, след което двамата вдигнаха тялото на Люк и го отнесоха в микробуса. За миг и двамата се скриха, след което Виктор отново се показа. Рап го видя как вдигна дясната си ръка, усмихна се и после в интервал от няколко секунди проблеснаха две пламъчета.
— Какво стана? — попита Грета.
Рап поклати глава.
— Мисля, че той току-що застреля двамата.
— Кого?
— Двамата, които бяха заедно с него.
— Защо?
— Добър въпрос. Мисля да отида да разбера сам. — Рап вече стискаше пистолета в дясната си ръка. — Грета, помниш ли плана? Излез през задната врата, качи се в колата, но не стартирай двигателя. Изчакай пет минути и нито секунда повече. Ако не дойда дотогава, изчезвай оттук. Или ще ти се обадя по телефона в хотела, или ще се срещнем до утре сутринта.
— Но…
— Шшт! Ти ми обеща. Повече никакви въпроси. Мога сам да се грижа за себе си.
Тя прехапа долната си устна и кимна. Погледна през прозореца и нещо привлече вниманието й.
Рап проследи погледа й. По тротоара се приближаваха двама мъже с извадени пистолети. Той се досещаше какво щеше да се случи. Виктор не беше от онези, които биха се предали.