— Да тръгваме — каза той, дишайки тежко. — Не превишавай позволената скорост и се дръж спокойно и непринудено.
Докато потегляха, покрай тях в срещуположната посока профучаха друга полицейска кола и линейка.
Рап си помисли за агента от ДЖСЕ и се помоли той да оживее. Покрай тях минаха още две полицейски коли.
Грета следеше пътя, докато се отдалечиха от местопроизшествието, след което погледна към Рап.
— Ти кървиш.
Рап видя, че ръцете му са изцапани с кръв. И буквално, и образно.
— Не е моя.
— Да не би да… уби някого?
Той поклати глава.
— Не, не мисля.
— Тогава откъде се взе тази кръв?
— Исках да спася един човек. — Рап погледна напред. — Ще говорим за това по-късно. Сега имам нужда да помисля.
— Накъде да карам?
— Продължавай на изток. Ще намерим друг хотел. Ще пренощуваме и ще помислим какво да правим.
Той се отпусна в седалката. Кенеди го беше предупредила да не се доближава до апартамента. Беше се опитала да го спаси, но някой друг беше заповядал да го убият. Какви неблагодарни копелета. Щяха да видят те с кого си имат работа.
Трийсет и шеста глава
Хоризонтът на изток беше станал оранжев от изгряващото слънце. Кенеди стоеше на бетонната настилка и гледаше как частният реактивен самолет прави завой и се приготвя за подход, а слънчевите лъчи проблясват върху гладката му повърхност. Беше облечена в тъмнокафяв костюм с панталон и кремава риза. Сутрешният въздух беше малко студен, но в момента повече я вълнуваше друго. Съзнанието й беше заето със събитията от предната вечер. Създалата се критична ситуация можеше да прерасне в истинска катастрофа, която да върне ЦРУ десетки години назад. Парламентарната комисия щеше да се събере и да организира изслушване. Сетне щеше да последва процес във федерален съд. Много добри хора щяха да изгубят работата си, а други — най-вероятно живота си.
Докато наблюдаваше кацането на самолета, умът й беше зает с детайли, намеци, спекулации и бог още знае колко варианти и хипотези. Стансфийлд искаше отговори, а за съжаление тя не разполагаше с такива. Едва беше пристигнала и от няколко часа се намираше в страната, когато Хърли й се обади, за да й съобщи, че конспиративната квартира е компрометирана и по-лошото, че е имало жертви. После той изрече думи, в които тя още не можеше и не искаше да повярва:
— Беше твоето момче. Той ги дебнеше в засада.
Кенеди му отговори:
— Нали на хората ти беше наредено да се изтеглят?
— Да, но тогава се намеси твоята счупена играчка. Предупредих те, че рано или късно ще се стигне до там.
И в типичния си стил Хърли затвори, преди тя да е имала възможност да го разпита по-подробно.
Кенеди не знаеше колко са убитите и кои са те и след час, прекаран в опити да разбере това, тя се отказа и тръгна с колата към конспиративната квартира.
Полицията беше оградила целия район. В двата края на улицата пред барикадите се тълпяха любопитни местни жители и журналисти. Лесно беше да различи местните от журналистите. Последните носеха диктофони или бележници, а някои от тях и фотоапарати. За разлика от местните те се провикваха и задаваха въпроси на полицаите. Кенеди остана на разстояние от тях и започна да подпитва местните. Френският й беше перфектен и никой не се усъмни в нея нито за секунда. Разказите варираха от човек на човек, но в тях имаше един общ елемент: най-малко двама души бяха убити, а трети беше ранен и закаран в болницата. Изненадата и шокът дойдоха малко по-късно, когато тя подслуша разговора на двама полицаи. Раненият, закаран спешно в болница, беше агент от ДЖСЕ. Ако това беше вярно, Кенеди веднага си представи какви ужасни последици можеше да има. Малко вероятно беше агент от френското разузнаване случайно да се окаже в престрелка, точно в този малък парижки квартал. Кенеди се сещаше само за две причини хората от ДЖСЕ да са дошли тук. Или бяха открили конспиративната квартира, или бяха проследили хората на Хърли. И в двата случая следите водеха към ЦРУ.
Тя се върна в посолството, обади се на Стансфийлд по защитения срещу подслушване канал и му разказа всичко. Той търпеливо я изслуша, после отговори, че ще ускори заминаването си за Франция. Стансфийлд веднага си даде сметка, че ако не успее да потули случилото се, и то много бързо, инцидентът щеше да нанесе непоправими поражения на френско-американските политически отношения. След това Кенеди се свърза с Хърли и във въздуха припламнаха искри. В последвалите часове той неколкократно си изпусна нервите. Хърли беше затворен зад стените на посолството и си даваше сметка, че ако излезе, е много вероятно новият му приятел Пол Фурние да го спипа на улицата и да проведе с него пълен и не много любезен и нежен разпит. След шестата или седмата му тирада Кенеди изгуби всякакво търпение и го прекъсна с думите: