Стансфийлд й подаде телефона.
— Къде е Ридли?
— В града е. — Тя погледна часовника си. — Той и екипът му подготвят колата и хотелската стая за пристигането на Кук.
— Снощи тук ли беше?
— Да.
— Сигурно него има предвид Рап.
— Свидетеля ли?
Стансфийлд кимна и отново насочи вниманието си към Виктор, който се беше облегнал назад и пиеше вода от бутилка.
— Набери канала за съобщение и му остави номер. Използвай кода си на ръководещ офицер. Организирай всичко и по-бързо, после се обади на Ридли и го разпитай какво знае той.
Кенеди вече се беше заела да набира номера върху клавиатурата на обемистия защитен телефон.
— И кажи на Рап, че ще дойда с теб — добави Стансфийлд.
Тя продължи да набира номера и чак секунда по-късно осъзна какво беше казал шефът й.
— Сигурен ли сте, че идеята е добра?
Стансфийлд не искаше да повярва, че Стан Хърли го е предал, но беше реална възможност, с която трябваше да се примири. Най-малкото по всичко изглеждаше, че някой беше предоставил на Фурние списъка с мишените. Възможно беше да са прехванали електронно съобщение, но доколкото той знаеше, списъкът никога не беше изпращан по телефон, телеграф, интернет или по какъвто и да било друг начин. Списъкът беше съставен от Стансфийлд, Кенеди и Хърли, след което беше унищожен. Той имаше фотографска памет, както и Кенеди. Хърли обаче нямаше и в миналото на няколко пъти Стансфийлд му беше правил строги забележки, че си води записки за неща, които е абсолютно забранено да се записват.
Стансфийлд се вгледа във Виктор. Стори му се спокоен, отпуснат, дори уверен, или защото беше прав, или защото беше сигурен, че ще се измъкне. Както беше посочил Люис, той беше способен на всичко, което е в негов интерес. За Рап, от друга страна, бяха характерни само упоритият труд и високите резултати.
Заместник-директорът по операциите погледна назад и отговори:
— Да, смятам, че идеята е добра. Мисля, че толкова добри идеи не са ми идвали от доста време.
Кенеди остави номер на Рап, след което звънна на мобилния на Ридли. Когато Ридли вдигна, тя каза:
— Изчакай малко, Томас иска да говори с теб.
Стансфийлд взе апарата.
— Роб, снощи в града ли беше?
— Да. Пристигнах в четири следобед.
— Да си срещал един наш общ приятел?
— Не знам какво имаш предвид.
— Снощи беше ли с някого от колегите ни… Видя ли нещо особено?
От другата страна на линията настъпи дълга пауза.
— Не ви разбирам, сър — отвърна Ридли.
— Както и да е, остави. Готово ли е всичко за нашия гост?
— Почти. Имам още около половин час работа.
— Добре. Обади ми се, когато пристигне. — Стансфийлд затвори и се обърна към Кенеди: — Не е Ридли.
— Тогава кой, за бога, може да е?
— Не знам, но сега да не се притесняваме за това. Имаме да решаваме по-важни проблеми. Кажи на хората от техническия отдел да подготвят дипломатически паспорт за Мич. Не искам никакви издънки, ако ни спрат от Дирекцията. И как сме с колите?
— Рейндж роувърите твърде много бият на очи, нали?
Той кимна.
— Никакви бодигардове. Само ти и аз. Да вземем нещо по-подходящо от гаража на посолството. Първо ще изпратим роувърите. Доктор Люис ще има възможността да се повози в пълен комфорт и да се наслади на гледката, докато го развеждат из Париж с кортежа от ДЖСЕ отзад.
— Добра идея. Тогава ще се кача горе, защото мобилният ми телефон няма обхват тук.
— Идвам с теб. — Стансфийлд се обърна към Талмидж: — Ще наредя да не пускат никой да влиза или излиза от този етаж без мое знание.
— Ясно.
Хърли влетя запъхтян с мобилния си телефон в ръката.
— Нямам обхват тук — каза той.
— Знам, Айрини току-що установи същото за нейния телефон.
— Е, амии… бях напълно изключил, че снощи заповядах на двама от хората ми да сменят Виктор и екипа му. Спомняш ли си Бърнстайн и Джоунс?