Увиснал на въжето, с огнестрелна рана в рамото, на около пет метра над земята, Рап се почувства страшно уязвим — чувство, което никак не обичаше. Мина му през ума да вземе резервното си оръжие, но с краката се подпираше и отблъскваше от стената. Трябваше да се махне оттук колкото се може по-скоро. Отпусна леко въжето и се спусна три метра по-надолу. Отново се подпря с крака в стената. Когато накрая докосна асфалта на улицата, забеляза пистолета на около метър от него. Взе го и бързо се огледа. Не се виждаха светещи фарове, но полицията щеше да пристигне много скоро. Рап се затича към другата страна на улицата, откъдето не беше далеч и до брега на реката. Беше по средата на улицата, когато куршумите изсвистяха във въздуха около него. Отскочи наляво, наведе се и се впусна в бяг. Куршумите го последваха. Отскочи вдясно и тогава асфалтът отстъпи място на трева, а той се скри в сенките на дърветата. Пороят от куршуми спря, но Рап продължи да тича още петнайсетина метра, за да е сигурен, че е успял да се скрие. Тогава пое по първоначалния си маршрут.
Пейката и пешеходната алея бяха точно там, където трябваше. Той прекоси алеята и зави наляво. Стъпваше почти безшумно по асфалта. Белият дроб и краката му бяха в добра форма и той тичаше с лекота към мястото, което беше набелязал преди няколко дни. Точно преди да стигне моста, получи първия пристъп на болка — първо по-слаба, после все по-силна, в един момент стана непоносима, пулсираща и накрая отслабна. Рап се сдържа да не огледа рамото си, за да прецени раната. Чувстваше мокрота под ризата и това му беше достатъчно. Беше ранен в лявото рамо, което означаваше, че ще се оправи, освен ако не беше засегната артерията. В такъв случай най-вероятно щеше да изгуби съзнание през следващите няколко минути и щеше да умре от загуба на кръв.
Отпред забеляза моста с неговите каменни колони. Не можа да си спомни името му, което го накара да се запита дали мозъкът му се оросява достатъчно с кръв. Забави крачка и слезе от алеята, след което продължи по тясната пътека. Бавно тръгна по нея, по протежение на южния бряг на реката и подножието на моста. Площадката беше широка не повече от един метър. Рап се спря и погледна напред. Светлините на града, отразени във водата, бяха слаби, но достатъчни, за да види, че е сам. Скри се под ниската арка и пропълзя до средата на подмостието. Седна на площадката и краката му увиснаха над водите на Сена.
По навик премести беретата със заглушител от дясната в лявата ръка, за да прибере пистолета в кобура, но лявата му ръка не реагира достатъчно бързо. Успя да премести оръжието на десетина сантиметра, но пронизалата го след това болка го разубеди да продължи. Рап изруга и остави оръжието до себе си на площадката. Със зъби свали ръкавицата от дясната си ръка и я остави до пистолета. Разтвори якето и разкопча горните две копчета на ризата. Бръкна под грубия плат на бронираната жилетка и когато стигна до рамото, усети как дланта му се намокри с кръв. Това усили временно болката и той стисна зъби. Щом пристъпът премина, докосна с показалец това, което търсеше — изходното отверстие на раната — и въздъхна облекчено. Куршумът беше преминал през плътта, без да засегне жизненоважни кръвоносни съдове или костта, а отворът не беше по-голям от върха на пръстта му. Ако беше улучен с куршум с кух връх, изходното отверстие щеше да е много по-голямо, а пораженията — много по-сериозни.
Изви ръката си и напипа входящото отверстие на гърба. Там кръвта беше много по-малко, но така беше трудно да прецени. Свали малката чантичка от кръста си и отвори аптечката. Напипа малко фенерче с форма на писалка и го включи. Доволен, че червеният филтър е поставен, той хвана със зъби фенерчето и взе първата от четирите подредени в аптечката спринцовки. Свали капачката, която падна в реката, и като натисна буталото, изпразни съдържанието на спринцовката и покри рамото си с йоден разтвор.
Погледна втората спринцовка и за секунда се поколеба. На теория знаеше какво трябва да прави, но сега, докато седеше скрит под моста и кръвта му изтичаше, си даде сметка, че ще го заболи много повече. Най-напред обаче трябваше да запуши дупката. Разкъса пакета с марля и постепенно я напъха в отверстието. Болката беше по-поносима, отколкото очакваше, но по-трудното тепърва му предстоеше. Когато свърши със задното отверстие, взе следващата спринцовка и свали капачката от иглата. Взе лявата си китка, вдигна я, закрепи безчувствените пръсти върху якето и ризата, като откри изходното отверстие, и я остави да виси така. После, за да не се измъчва повече с мисли за това, което предстоеше да направи, доближи върха на иглата на спринцовката до отверстието, пое си дълбоко въздух и заби иглата почти докрай. Необходимо му беше нечовешко самообладание и издръжливост, за да не изкрещи. Цялото му тяло изтръпна от болка. Дори го обзе страх, че може да изгуби съзнание.