Изглежда, наистина беше така. Стансфийлд поразмишлява върху ситуацията. Рап беше прав, те можеха да се сдобият с полицейския доклад и информацията от доклада щеше да потвърди едната или другата версия, но това щеше да отнеме няколко дни, а той искаше да приключи с този проблем час по-скоро.
— Ти каза, че имаш свидетел. Човек, на когото ще повярваме. Ще може ли да разговаряме с този човек?
— Никой ли не ви проследи?
— Не — отговори Стансфийлд.
— И не носите с вас никакви датчици или предаватели? — попита неуверено Рап. Той не разполагаше нито с уменията, нито с техниката, за да провери отговора им.
Мина покрай Кенеди и погледна за последно към улицата, за да се увери, че долу не дебнат въоръжени главорези. За щастие нямаше. Отдръпна се от прозореца, отиде до съседната стая и се провикна: — Чисто е, можеш да излезеш.
Вратата на една от спалните се отвори и в коридора се показа Грета.
Рап се обърна към Стансфийлд, за да види изражението му.
— Грета? — каза Стансфийлд, изпълнен със смесени чувства на шок и облекчение. — Как, за бога, успя да се забъркаш в това? — попита я, докато в същото време разсъждаваше как щеше да обясни случилото се на скъпия си стар приятел хер Олмайер.
— Здравей, Томас. — Грета застана до Рап. — Всичко, което той каза, е вярно. Снощи аз стоях до този прозорец и гледах как вашият Виктор застреля петима души. Той е животно, бясно куче!
Кенеди беше потресена. От нея се очакваше да знае всичко за живота на Рап, но представа си нямаше коя беше тази красива блондинка.
— Кое е това момиче?
— Тя е внучка на моя добър приятел хер Карл Олмайер. — Стансфийлд се вгледа в Грета и Рап. На него не му убягна от вниманието, че двамата си държаха ръцете. Те бяха двойка и дори повече, те бяха влюбени. Един от най-добрите му приятели, един от най-влиятелните и културни хора щеше да научи, че неговата скъпоценна внучка е влюбена в един от най-опасните мъже на света. Мъж, който беше създаден с помощта и участието на Стансфийлд. Мъж, когото Стансфийлд беше запознал със семейство Олмайер. Новината нямаше да се приеме добре.
Четирийсет и пета глава
В посолството се върнаха с черния мерцедес седан, който на идване беше карала Кенеди. Преди да тръгнат, имаше кратък, но разгорещен спор кой да кара и след като се намеси Стансфийлд, Рап спечели. Той беше обучен и можеше да управлява кола много агресивно, ако се наложеше. Мич не искаше да вземат и Грета в посолството, но Стансфийлд твърдо настоя. Старият ветеран от разузнаването беше потресен от факта, че двамата имат връзка. Рап и Грета се възпротивиха, казаха, че тя може да се върне с кола в Швейцария.
Стансфийлд обаче беше категоричен:
— Ще трябва доста дълго да обяснявам на дядо ти и той няма да остане доволен. Никога няма да ми прости, че съм позволил да ти се случи такова нещо. И аз самият никога няма да си го простя. Най-безопасното място сега за теб е посолството. Когато нещата се успокоят, лично ще те върна в Цюрих.
Спряха за малко до колата на Грета, взеха от там багажа си и продължиха по пътя си. На няколко минути път от посолството Кенеди се обади на охраната, съобщи им предполагаемото време на пристигане и им нареди да отворят портала. Париж не беше Москва, но предвид честотата, с която напоследък изникваше името на Пол Фурние, нямаше да е лошо да вземат допълнителни мерки за сигурност. Влязоха през широкия портал без произшествия и продължиха към подземния гараж на посолството.
Рап и Грета взеха нещата си от багажника и Стансфийлд се обърна към Кенеди:
— Айрини, би ли завела Грета при Джийн? Кажи му, че искам да й осигури пълен комфорт. Може да се наложи да пренощува тук.
Джийн беше шефът на резидентурата на ЦРУ.
Когато влязоха в малкото подземно лоби на гаража, Грета се спря и попита Мич:
— Кога ще те видя отново?
Той хвърли поглед към Стансфийлд и отговори:
— Първо имаме да свършим малко работа. Сигурен съм, че ще те видя довечера, ако не и по-скоро.
Грета се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Пази се.
После се върна при Стансфийлд.
— Ако нещо му се случи, много ще се ядосам — каза му тя.