— На Стан.
Рап поклати глава:
— Жалък си, Виктор. Стан знае всичко. Предавал си на друг. На някой извън групата. Трябва ми името му. Хайде.
— Не знам за какво говориш.
— Ще броя до пет и ще стрелям. — Той започна да брои.
— Не знам за какво говориш.
— Четири… пет. — Рап се прицели в левия лакът и дръпна спусъка.
Виктор се преви от болка и крещя половин минута. Рап търпеливо го изчака и пак попита:
— Кой беше, Виктор? Кой е твоят човек?
Виктор измърмори нещо, някакво име, но Рап не можа да го чуе ясно. Наведе се и допря заглушителя в слабините на Виктор.
— Не чух името. Кажи го по-високо.
Виктор се гърчеше от болка. Носът му беше изцапан със сополи. Измърмори още нещо. Рап натисна по-силно пистолета.
— Отново ще броя до пет. Помниш ли какво стана последния път? Едно… две… три… четири.
— Пол Кук! — изкрещя Виктор.
Рап се изправи, погледна към стъклото и кимна. После отново се обърна към Виктор:
— Ако зависеше от мен, бих ти пръснал мозъка още сега.
Рап тръгна към вратата.
Виктор започна да се смее. Първо тихо и бавно, после по-бързо и по-високо.
— Какво е толкова смешно, Виктор?
— Знаеш си, че не ставаш за тази работа. Не си куражлия.
Рап го погледна, размисли, вдигна пистолета и стреля два пъти в слабините му. После почука три пъти на вратата и Хърли му отвори.
— Как мина? — попита го той.
— Посочи Кук.
Хърли надникна зад Рап и видя кръвта по пода на стаята.
— Какво, по дяволите, му направи?
— Дадох му няколко възможности да каже истината. Трябваше му известно време, докато разбере, че ще е по-добре за него да спре да ме лъже.
— Какво ще го правя сега?
Рап сви рамене.
— Обещах на доктора да не го убивам. Каквото искаш го прави.
Той тръгна към стаята за наблюдение. Вратата се отвори, преди да влезе, и на пътя му се изправи доктор Люис.
— Как се чувстваш? — попита той Рап с притеснение.
Мич се спря, помисли секунда и отвърна:
— Страхотно, докторе. Никога не съм се чувствал по-добре. А ти?
Четирийсет и седма глава
Фурние беше уредил отделна стая в „Лез Енфан Терибл“. Той познаваше добре мениджъра и можеше да разчита на неговата дискретност. Сутринта му беше минала ужасно. Наложи му се да се отбранява от буквално всеки един бюрократ и политик по веригата. Генералният директор на Националната полиция искаше главата му, а феминистките — топките му. А той искаше само да не го занимават с глупости. Та какво значение имаха чувствата на една жена, щом той водеше борба в името на националната сигурност на Републиката?
За щастие Кук не знаеше нищо за сутрешната пресконференция. Той бодро слезе от частния самолет, настроен за сключването на сделката. Фурние харесваше американеца, поради простата причина че той беше огледален образ на самия него. Беше интелигентен и прагматичен. Никога не задълбаваше в емоционалната страна на нещата, което в техния занаят беше равносилно на целувката на смъртта. В шпионажа нямаше място за чувства и състрадание. Това беше брутална професия, в която само най-добрите и най-умните можеха да оцелеят.
Отчасти заради това уважаваше Стансфийлд и Хърли. Те бяха такъв добър екип още от миналото. Умът на Стансфийлд и безсърдечното поведение на Хърли, готов да съкруши противника на всяка цена, бяха изключително мощна комбинация. Но и двамата вече бяха на години. И фактът, че се бяха оставили някой като Кук да действа незабелязано за радарите им, беше доказателство, че е време да се оттеглят. Това доста го притесняваше. Щеше ли да почувства кога трябва той самият да се оттегли? Доста размишляваше върху този въпрос и кроеше планове. Поради тази причина и така грижливо беше скътал солидна сума пари. Когато дойдеше неговият час, той просто щеше да изчезне.
— И какво можеш да ми кажеш за тези хора? — попита го Кук.
Фурние отпи от виното си.
— Те плащат доста добре за информация. Другото не е толкова важно.
— Те заплашвали ли са те?
Французинът се усмихна.
— Има няколко некултурни типове сред тях, но Макс ги държи изкъсо. Макс ще ти хареса. Той е добър човек. Не е от онези радикали, които непрекъснато заплашват да взривят разни неща.