Кук се засмя.
— Е, щом Макс ги държи изкъсо, тогава няма повод за притеснение.
Фурние погледна часовника си, допи чашата и каза:
— Трябва да вървим. Обичам да ги карам да чакат, но не чак толкова дълго.
— В колко часа ни е срещата?
— В един.
Кук погледна своя часовник и се намръщи. Беше един и трийсет и осем. Двамата станаха, Фурние спусна отново завесата на частното сепаре и тръгна към вратата. Няколко клиенти се опитаха да го заговорят, други само го зяпнаха и зашушукаха помежду си. Той не им обърна никакво внимание. На вратата ги чакаха Мерме и бодигардът на Фурние. Мерме изглеждаше така, сякаш беше на ръба на нервна криза.
Фурние го придърпа настрани.
— Още лоши новини ли?
— Да. Обадиха се от президентството и искат да видят папката с показанията.
Фурние вдиша през носа си.
— Тази кучка наистина ми създаде големи неприятности. — Извади цигара и добави: — Кажи им, че в момента съм зает с разпит на много важен агентурен източник и че ще им изпратим папката довечера.
Мерме кимна и всички пресякоха улицата. Фурние предложи на Кук цигара, но американецът отказа с оправданието, че спортува гребане и не е здравословно за белите му дробове. Фурние се престори, че не го е чул.
Хотел „Балзак“ беше точно от другата страна на улицата. Те продължиха по застланите с килим стъпала и се спряха под кръглия портал.
— Почакай тук — каза Фурние на Мерме. — Ще се забавим не повече от половин час.
В действителност Фурние не искаше да има прекалено много очи и уши. Една значителна сума пари в брой щеше да смени собственика си и в зависимост от изхода на срещата можеше да се изкуши да се качи в колата си и да замине направо за Швейцария.
Двамата с Кук минаха през фоайето и оттам към асансьорите. И тук неколцина души ги зазяпаха, а един се опита да ги заговори, но Фурние гледаше право напред и мълчаливо си проправи път. За щастие средният асансьор беше свободен и не се наложи да чакат. Той натисна бутона и за по-малко от минута се озоваха на най-горния шести етаж на хотела. В другия край на коридора пред вратата на най-скъпия апартамент на пост стоеше бодигардът на Макс.
— Здравей, Омар — провикна се отдалеч Фурние. — Извинявай, че закъсняхме.
Омар не се усмихна. Само пристъпи напред и на много развален френски им нареди да си разтворят саката.
— Винаги ли трябва да го правим, Омар? В края на краищата, това е моята страна.
— Такива са правилата.
След като ги претърси и се увери, че не са въоръжени, Омар извади ключ и отвори вратата. Фурние влезе първи, Кук след него. Те отидоха в хола, където на един от диваните се беше излегнал Макс Вега.
— Макс — поздрави го ентусиазирано Фурние. — Радвам се да те видя.
— Да — отвърна Макс, намигна и кимна към телевизора. — Виждам, че си имал доста тежък ден.
Французинът само изсумтя.
— В този бизнес, Макс, съм имал и по-тежки времена.
— Сигурен съм. — Макс се обърна към Кук и протегна ръка за поздрав. — Отдавна исках да се запозная с вас.
— Аз също — отвърна той.
— Моля, седнете. Какво да ви поръчам за пиене?
— Благодаря, нищо — отговори Фурние и за двамата. — Току-що обядвахме, а и нямаме много време. — Той седна на единия от големите дивани, Кук се настани до него.
— Разбирам. — Макс се разположи срещу тях. — Значи искате да минем направо към бизнеса.
— Няма да е лошо. Както знаеш, благодарение на приятеля ти Самир сега трябва да се занимавам с куп други проблеми.
Кук забеляза мъжа с превързано лице чак сега. Усмихна му се, но реакцията на Самир не беше толкова любезна.
— Къде е Рафик? — попита Фурние.
— Ще те зарадвам с новината, че подготвя самолета. Щом приключим с нашия бизнес, ще напуснем страната.
— Наистина съм много доволен да го чуя. Благодаря ти.
— Така… — Макс се обърна към Кук: — Вие имате нещо за мен.
— Да, но първо искам да видя парите.
— Разбира се. — Макс погледна назад. — Самир, донеси парите.
— Предполагам, моите ще бъдат преведени съгласно инструкциите ми, както обикновено — каза Фурние.
— Разбира се. Ще се обадя на секретарката ми и тя ще уреди всичко.
— Добре.
Самир се върна с голямо куфарче и го постави на масата между двата дивана. Отвори го и показа на Кук парите.