На следващата пресечка той се спря, но Хърли го нямаше никъде. Без да чака, Рап продължи по „Лорд Байрон“ и се замисли защо ли Хърли беше решил да го прекара. Сигурно се беше уплашил как ще реагира Стансфийлд. Имаше и голяма вероятност да го обявят за ликвидация. Трябваше да стигне колкото се може по-бързо до най-близката станция на метрото и да вземе влак за възможно най-далечна дестинация.
Мислите му се върнаха към Грета. Стансфийлд щеше да се погрижи за нея и щеше да направи всичко възможно Рап никога повече да не я види. Дядо й беше техният доверен банкер. Той им позволяваше тайно да прехвърлят средства, без лошите да разберат. Ролята му в екипа беше изключително важна. Когато разбереше, че животът на внучката му е бил застрашен заради действията на един от щатните убийци на Стансфийлд, щеше да побеснее. Но Рап беше готов да рискува, само и само за да я види поне още един път. Никога нямаше да си го прости, ако не се видеше с нея.
Черният мерцедес изскочи отзад и го настигна. Хърли провря глава от отворения прозорец.
— Да те закарам до някъде?
Рап се спря и поклати глава.
— Къде, по дяволите, беше?
— Някакъв пътен полицай ми забрани да паркирам тук. Трябваше да обиколя и пак да дойда.
Рап се качи и Хърли форсира двигателя. След като притокът на адреналин в кръвта му постепенно намаля, Рап почувства внезапно изтощение и свали стъклото, за да подиша малко чист въздух.
— Как мина? — попита го Хърли.
— Доста добре. — Той извади двата плика от джоба. Отвори втория и вътре откри фотография с грозната мутра на Хърли. — Виж това. Искаше да продаде и теб.
— Какъв глупак. С мен щяха да видят голям зор.
Завиха на следващата пресечка.
— Много ли съм загазил? — попита Рап.
— Не знам. И аз се питах същото. Но си мисля, че не е лошо на първо време да се затаиш на дъното.
— Да… вероятно си прав.
— Къде да те закарам?
— След две пресечки има станция на метрото. Остави ме там.
Хърли кимна.
— Не бях честен с теб — каза той. — Извини ме. — Колата спря до тротоара. — Обади ми се след пет седмици. Ще се опитам да изгладя нещата.
Рап подаде на Хърли досието му.
— Благодаря ти.
— Пази се.
— Ти също. — Мич слезе от колата и добави: — Четирима мъртви лоши. Денят не беше лош.
— Дори бих казал, доста добър.
— Късмет.
— И на теб, хлапе.
Рап затвори вратата и изпрати с поглед колата, докато тя не се скри от погледа му. Чувството на самота беше някак странно за него. За първи път от две години нямаше на кого да докладва, нито къде да замине в близко бъдеще. Щеше да вземе влака, оттам самолета и щеше да изчезне за няколко месеца. Да види какво е да водиш нормален начин на живот. Рап се смеси с тълпата и заедно с другите хора слезе в станцията на метрото. Когато стигна до платформата, вече беше стигнал до извода, че колкото и да му се иска, няма да се получи така. Той щеше да се върне при тях, ако и те го искаха. Не беше като нормалните хора и никога нямаше да бъде. Те го бяха променили завинаги.