— Защо си дошъл?
Фурние първо се направи на обиден, после потупа джобовете на сивия си шлифер, очевидно търсейки нещо. Миг по-късно извади цигари и запалка. Запали една и предложи на Невил.
„Ама че е нахален“ — каза си тя. Когато се запозна с него преди девет години, беше пленена от неговата увереност, но в крайна сметка се оказа, че зад тази привидна увереност се крие един студен, пресметлив, егоистичен и манипулативен скапаняк. Невил успя да се удържи да не избухне и само поклати глава.
— Защо с теб винаги е толкова трудно? — попита го тя.
— Моля? — престори се той, че не я е разбрал.
Тя сви рамене.
— Зададох ти прост въпрос, но ти не искаш да отговориш.
Фурние се обиди още повече:
— Хайде стига, скъпа ми Франсин. Знам, че нещата между нас не се получиха, за което съжалявам, но това беше преди колко… десет години? Мисля, че трябва да проявим професионализъм и да загърбим враждата.
Тя остави без коментар факта, че той скъси периода с шест години, и вместо това в главата й изникнаха хиляди обидни думи, с които искаше да нарече негодника. Всички те щяха да бъдат казани на място, щяха да са уместни и подходящи, но щеше да е грешка да ги изрече. Уместността и истината не значеха нищо за Фурние. За него те бяха само средства за достигане на целите и плановете му. Той щеше да преиначи ситуацията и да вземе ролята на жертва, независимо от собствените си грехове. Да спори с него означаваше да заиграе по свирката му.
— Пол, мисля, че се държа достатъчно професионално. Затова те попитах защо си дошъл. Този случай е мой и сцената на престъплението е моя. Независимо дали си от разузнаването или не, трябва да знам по какъв повод си тук.
— Права си — непринудено отвърна Фурние. Издиша облак дим и се обърна към леглото. — Имаш ли представа кой е този?
Невил изведнъж страшно много се ядоса на полицая, когото беше изпратила до рецепцията, за да получи отговор на същия този въпрос. Тя отговори:
— Не, не знам.
Фурние реагира с усмивка.
— Ами, чакай да видим тогава. — Той се обърна към труповете на пода и продължи: — Четирима мъже с автомати със заглушители, всичките мъртви. — Посочи към леглото и добави: — Възпълен мъж на шейсет и няколко години и слаба млада жена, два пъти по-млада от него… най-вероятно проститутка.
Невил се престори на отегчена от описанието. Изводите бяха твърде очевидни. Тя се изкуши да му го каже, но си помисли, че колкото по-малко говори, толкова по-добре ще е за нея. Сега Фурние беше на сцената и той трябваше да изиграе малката си сценка, за да я унижи пред подчинените й.
— Името му е? — настоя тя с равен тон.
— Сега ще стигнем и до него. — Фурние вдигна предупредително пръст. — Шест трупа. Доста мъртъвци за една вечер.
Невил не си направи труда да го поправи и да му каже за останалите три трупа. Тактиката, към която щеше да се придържа, беше да предоставя колкото се може по-малко информация, надявайки се шпионинът от кариерата да получи това, за което беше дошъл, и да си тръгне.
Фурние продължи да анализира очевидното, но наум си отбелязваше по-интересните детайли от сцената на престъплението. Имаше определени несъответствия, които Невил и екипът й рано или късно щяха да забележат, но засега по нищо не личеше да са го сторили. Той се потопи в атмосферата на стаята. Разбитото огледало на кревата, надупчената стена и двата трупа на кревата, също надупчени с куршуми. На пода имаше разпръснати стотици гилзи от изстреляните патрони. Убиецът по чудо беше избягнал смъртта. Фурние погледна към най-близко лежащия до него труп на пода и си отбеляза прецизното положение на дупката в челото му. Неволно изпита респект към човека, който беше стрелял толкова точно, докато срещу него се беше изсипал дъжд от куршуми.
— Как е името му? — попита отново Невил.
Фурние се приближи до леглото. Погледна към дебелия мъж и наброи повече от дузина входни отверстия по тялото му. После вниманието му беше привлечено от почти идеална точка точно над носа на министъра. По всяка вероятност беше причинена от убиеца. Фурние си пое дъх и посочи с цигарата към леглото.