В осем сутринта Стансфийлд беше извикан в Ситуационната зала в Белия дом заедно с повечето членове на Съвета за национална сигурност. Тъй като президентът беше заминал да играе голф в Мериленд, а вицепрезидентът също отсъстваше и не се знаеше къде е и кога ще се върне, съвещанието беше ръководено от държавния секретар Франклин Уилсън. След като в продължение на два часа се изказваха най-различни предположения и хипотези, бяха отправени гневни закани за оказване на по-голям натиск върху Израел, Стансфийлд накрая успя да се измъкне и да напусне срещата.
Наближаваше обяд, а Стансфийлд още не разполагаше с никакви факти. Въпросите се трупаха главоломно и той си даде сметка, че ако иска да се сдобие с отговорите, ще трябва да избяга от това събрание на властовия елит на Вашингтон и да проведе много по-важната за него среща с един от младшите оперативни офицери и с един от старите му колеги, на които беше наредено да го чакат в кабината му в Лангли.
Стансфийлд завари Айрини Кенеди седнала в малката приемна и й махна да го последва в звукоизолирания кабинет. С типичното за него хладнокръвие той й направи знак да седне на едно от креслата срещу бюрото му и я попита:
— Къде е Стан?
Тя сви рамене. Дългата й до раменете коса беше прибрана на опашка.
— Отиде някъде, каза, че трябвало да говори с някого.
Стансфийлд разкопча сивото си сако, свали го и го метна върху облегалката на коженото кресло. Ядоса се, че Стан Хърли броди без разрешение из сградата, но не го показа пред Кенеди. Двамата с Хърли имаха дълга съвместна история и той познаваше до болка както способностите на ветерана, така и неговите слабости. Имаше доста основателни причини Стансфийлд да го уволни от Управлението преди няколко години и да продължи взаимоотношенията си с него като с частен специалист по сигурността. Главната сред тези причини беше, че Хърли беше пълен невежа във вътрешните игри и политики в Лангли. Беше като дете, което не може да се удържи да не докосне пейката, на която е поставен надпис „Прясна боя! Не докосвай!“. В подредените и предсказуеми кулоари на Лангли той беше като бомба със закъснител, която рано или късно щеше да избухне.
Стансфийлд погледна часовника си и реши да даде на Хърли още пет минути, преди да прати хората си да го търсят. После се върна към належащия проблем и попита:
— Твоят млад приятел… яви ли се?
Кенеди знаеше, че кабинетът на Стансфийлд се проверява за скрити микрофони всеки ден, но подобни разговори винаги леко я изнервяха.
— Не.
— И знаеш ли защо?
— Ще предпочета да не правим прибързани заключения, преди да сме си изяснили ситуацията по-добре.
Стансфийлд я погледна със сивите си очи, чакайки я да продължи. Този поглед беше познат на всички, които работеха с него. Той им плащаше за интелекта и за техните независими и обективни мнения, а не за това да бъдат прекалено предпазливи и да изчакват, докато очевидното не им стане известно.
— Знам, че е сравнително отскоро… но предполагам, че си му обяснила задължението му да се яви и да докладва.
— Обясних му и макар да е нов в сравнение с някои други служители тук, за една година той придоби повече реален полеви опит, отколкото десет други офицери взети заедно.
Стансфийлд я разбра накъде бие. Под полеви практически опит тя имаше предвид умения.
— Досега пропускал ли е да се яви след операция?
Кенеди се замисли върху въпроса и тогава вратата се отвори, и в кабинета влезе Стан Хърли. Той беше със син костюм, бяла риза и без вратовръзка. Мустаците му бяха оформени добре, но очевидно тази сутрин беше пропуснал да се обръсне и имаше набола брада, която можеше да бъде използвана вместо шкурка. Стансфийлд, който познаваше грубата страна на Хърли по-добре от всички, беше изненадан, че приятелят му изобщо си беше направил труда да облече костюм.
— Извинете ме за закъснението — каза Хърли с басов тембър, резултат от години на пушене, пиене и крещене.
— Къде ходиш и какви ги вършиш? — попита го Стансфийлд.
— Само наминах да видя няколко стари приятели.
— Познавам ли ги?