Хърли се ухили и отвърна:
— Шефе, ти си имаш достатъчно работа, за да се притесняваш за това.
Стансфийлд си каза, че ще разбере по-късно с кого се е срещал Хърли. Сега трябваше да разберат какво се беше случило в Париж и дали и доколко операцията беше компрометирана. Без да сваля очи от Хърли, той попита:
— Да имаш някаква информация за станалото снощи?
— Девет трупа. Застреляли са либийски петролен министър и проститутка, плюс четирима души от охраната му.
Кенеди леко кимна. Тя вече знаеше това, което каза Хърли.
— Също така са били убити и трима невинни граждани. — Хърли се наведе напред и подпря лакти на коленете си, поглади мустаците си, след което подпря брадичката си с ръце. — Този либиец е бил доста жизнен и енергичен за възрастта си.
— Трима невинни? — Стансфийлд издаде изненадата си, като повдигна вежда. После се обърна към Кенеди: — Ти знаеше ли за това?
— Не — каза му истината тя.
— Двама гости на хотела — продължи Хърли, — в същия коридор, в който е била и стаята на Тарек. Освен тях някакво момче — прислужник в кухнята, застреляно в задния двор.
— Девет убити — повтори Стансфийлд, все още изненадан от броя.
— Точно така — потвърди спокойно Хърли, сякаш не ставаше дума за хора.
— Има ли вероятност сред мъртвите да е и човекът, когото търсим? — попита Стансфийлд.
— Не ми изглежда да е сред тях.
Кенеди се завъртя в стола си и се обърна към Хърли:
— Откъде получи тази информация?
— Чуй ме добре, госпожичке — сопна й се той. — Не аз планирах толкова зле тази операция.
— Да чуем тогава — с враждебен тон реагира тя.
— Какво да чуем?
— Как великият Стан Хърли би планирал операцията.
— На първо място никога не бих го пратил сам.
— През последните девет месеца процедирахме именно така и резултатът беше доста добър… дяволски по-успешен отколкото твоите момчета бяха през последните няколко години.
— Можеш да ми четеш конско колкото си искаш, но аз те предупредих. Ти го разпусна прекалено много.
Стансфийлд не беше в настроение да слуша споровете им. Той се прокашля и попита:
— Кой е източникът ти?
— Не се тревожи за източника. Той е безупречен.
— Все пак искам да знам кой е.
Хърли направи кисела физиономия. Той познаваше Стансфийлд от три десетилетия и по силно извитата му дясна вежда веднага разбра, че няма да може да отклони въпроса.
— Редактор в един от най-големите им всекидневници. Тя казва, че събитието се е превърнало в новина номер едно за медиите.
Кенеди забеляза, че Хърли първоначално говори за източника в мъжки род, после стана „тя“. Този човек само мислеше как да те изпързаля.
— Тази, за която си мисля, ли е?
Хърли знаеше колко е пунктуален приятелят му и беше откровен:
— Имаш предвид главната редакторка на „Монд“, с която преспах ли?
Стансфийлд кимна.
— Да, тя е.
— И как да сме сигурни, че нейните факти са точни? Да предположим, че е права за Тарек и проститутката. Ами за останалите седем трупа?
— Тя вече разполага с имената на всички убити. Полицията я е помолила да не ги разгласява докато не уведомят близките им. Обаче никое от имената, които тя ми даде, не фигурира в нашата база данни.
— Значи можем да допуснем, че още е жив — намеси се Кенеди с леко облекчение в гласа.
— И че здраво оплеска нещата? — възрази той.
— Това още не го знаем — реагира Кенеди, като думите й бяха адресирани към Стансфийлд, а не към Хърли. Тя познаваше и двамата още от раждането си. Баща й беше работил с тях в същата тази сграда, в която се намираха в момента. Тя беше може би единственият човек в Лангли под трийсет години, който имаше дързостта невинаги да е съгласен с тях. Стансфийлд й се възхищаваше заради това й качество, докато Хърли смяташе, че трябва да си държи устата затворена, докато не прослужи поне десет години в Управлението.
— Това, което знаем — каза Хърли, като постепенно повиши тон, — е, че убийството на невинни е абсолютно забранено и това е непоклатимо правило.
— Точно от теб ли го чувам? — попита Кенеди и вдигна очи към тавана.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Много добре знаеш.
— Не, не знам.
— Чичо Стан — продължи тя с хладен тон, — цялата ти кариера е преминала в нарушаване на правилата. Мисля си, че той те изважда от равновесие, защото непрекъснато ти напомня, че вече остаряваш и че те превъзхожда в много отношения, и е по-добър от теб дори когато си бил по-млад.