— Не съм казал подобно нещо. Просто очаквам от подчинените си да имат елементарна дисциплина и да докладват пред мен, когато се върнат от операция. Особено когато тази операция приключи зле. — Стансфийлд взе една папка от бюрото и добави: — И преди съм те поучавал… не оставяй чувствата да заслепят трезвата ти преценка. Дръж Стан под око и всичко ще се нареди. — Той отвори папката и отново направи знак, че срещата е приключила.
Възмущението на Кенеди взе връх:
— Може би трябва да проведете същия разговор и със Стан.
— Моля? — Погледна я с недоумение. Бащата на Кенеди някога беше колега на Стансфийлд и по-важното, добър приятел. Той загина трагично зад океана и поради това Стансфийлд винаги се беше държал бащински с Кенеди. Той съзнаваше, че се е превърнал в нещо като втори баща за нея, и беше доволен, но в същото време си даваше сметката, че понякога поведението му към нея беше твърде покровителствено. Може би заради това понякога си мислеше, че не е достатъчно способна и подходяща за поста.
— Съветвате ме да не позволявам емоциите да заслепят преценката ми… ами тогава какво ще кажете за Стан? Той има зъб на Мич още от самото начало. Мич дори му спаси живота, а този дърт пръч дори не благоволи да му каже едно „благодаря“.
Стансфийлд свали очилата си.
— Недостатъците на Стан са ми добре известни. И повярвай ми, двамата с него сме говорили за тях неведнъж.
— Проблемът, сър, е, че той вижда в Мич себе си на младини и се побърква от факта, че не може да го контролира.
Стансфийлд не можеше да го отрече. Доктор Люис беше намекнал за този проблем в няколко свои доклада. С благ тон реч:
— Айрини, ние се подготвяме за най-сложни ситуации като тази и най-вероятно нещата ще се успокоят и всичко ще бъде наред.
Тя поклати глава.
— Не мисля така.
— Знам, че не ти харесва стилът на работа на Стан, но той има доста богат опит в евакуацията и спасяването на агенти. Ако той е жив, Сам ще го доведе.
— Не, не мисля — отвърна замислено тя. — Ако искате да си го върнете, аз съм тази, която е в състояние да го доведе. Помнете думите ми, сър, това няма да свърши добре.
Осма глава
Париж, Франция
Рап се носи по течението на реката в продължение на два часа. Сена се извиваше през центъра на Париж като гигантска змия и беше невъзможно да изчисли какво разстояние е преплувал, но предположи, че е около три километра и половина. С настъпването на изгрева той почувства и първите признаци на хипотермията. От една страна, хладната вода беше като благословия за него, защото благодарение на нея се забавяше кръвотечението и съответно щеше да спре кръвоизливът от раната, ако имаше такъв. Но Рап не искаше да бъде видян в реката, когато изгрее слънцето. Освен това се страхуваше, че може да изгуби съзнание, ако престои твърде дълго във водата. Реката направи голям S-образен завой и той видя индустриален двор с резервоари за гориво. По това време, в събота сутринта, едва ли щеше да има много работници, ако изобщо имаше хора. Той реши, че мястото е подходящо да излезе на брега.
Преплува разстоянието до дървения пристан и там откри изцапана с петрол метална стълба. Хвана се за нея, без да обръща внимание на плъховете, които чу изпод дъските на пристана. Лявата му ръка висеше неподвижно, макар че можеше да си движи пръстите и да ги свие в юмрук. С дясната ръка стисна металния лост и стъпи върху стъпалата. Той се изкачи по стълбата, докато главата му не се показа над земята. Дворът беше широк приблизително сто-двеста метра. В единия му край бяха паркирани мотокар, три камиона цистерни и един багер. Зад тях се виждаше стар тухлен склад, който се простираше по цялото протежение на двора. По периметъра имаше висока три метра ограда с бодлива тел. Цялата ограда беше покрита с бръшлянови дървета и лози.
Рап потърси с поглед някакво движение или нощна охрана, или дори по-лошо, куче пазач. Беретата със заглушител все още беше у него. Докато беше във водата, на всеки няколко минути се колебаеше дали да не я изхвърли на дъното. Нямаше да е никак добре за него, ако го заловят, да намерят оръжието у него. Но пък оръжието със заглушител беше достатъчно ценно и не биваше да се захвърля с лека ръка. Предвид вероятността наоколо да броди и да дебне свирепо куче, беретата му вдъхна спокойствие и утеха. Рап се обърна и погледна към другия бряг на реката. Там също имаше складове и доколкото можа да види, не се виждаше никаква светлина, нито се чуваше звук. Парижани не бяха известни с трудолюбието си и едва ли някой щеше да дойде толкова рано на работа, и то в почивен ден.