Докато вървеше, нова болка прониза рамото му и се плъзна по ръката. Той спря, затаи дъх и с дясната ръка се хвана за един електрически стълб, за да събере сили. Въпреки хладното време по челото му избиха капки пот. Догади му се и за малко щеше да повърне. Минаха десет секунди, двайсет, трийсет. Накрая болката намаля и се отдръпна подобно на морски отлив. Първо напусна пръстите, после бавно се оттегли нагоре по ръката. Рап си пое няколко глътки въздух и продължи да върви. Трябваше да намери първо аптека, после хотел. Имаше предвид няколко, от онези, където лесно можеше да се слее с туристите. Сетне трябваше да се обади на Грета. Нямаше да му е лесно сам да почисти раната. Тя не беше гнуслива и нямаше скрупули относно неговата професия. В интерес на истината, дори се възбуждаше от това. А и нямаше голям избор. Ако не отидеше на срещата, тя можеше да създаде доста сериозни проблеми. За целта първо трябваше да намери телефонен автомат и да й позвъни. Ако имаше късмет, можеше дори да я свари, преди да е заминала за Женева. Освен това тя му липсваше — нещо, което не искаше да признава пред себе си. От последната им среща бяха минали само три седмици и той вече броеше дните до срещата им в Белгия като някакъв влюбен до уши гимназист.
Рап се изсмя на себе си, докато вървеше по пустата улица. Пътят, който му предстоеше да измине, беше опасен и труден. Списъкът на фактите, които възнамеряваше да скрие от началниците си, ставаше все по-дълъг и това можеше да се използва като доказателство, че на него не може да му се има доверие. Той обаче не беше глупав и се досещаше, че не беше единственият, нарушил правилата.
Девета глава
Вашингтон, Окръг Колумбия
Държавният секретар Франклин Уилсън носеше жълта плетена жилетка, а под нея — бяла риза. На седемдесет и една години, с оредяваща бяла коса, той беше олицетворение на стария мъдър държавник. Направил успешна адвокатска кариера, той беше служил в три правителства в Белия дом: първо като началник на кабинета, после като министър на отбраната и накрая като държавен секретар. Доходите му идваха главно от семейството на жена му — печеливша фирма за авточасти в Охайо. Репутацията обаче си беше само негова. Той беше завършил право в Харвард един от първите по успех и веднага след университета започна работа в престижна юридическа кантора във Вашингтон. В периодите между трите му политически длъжности той се връщаше на работа в кантората, където беше като пълноправен съдружник. Имаше всичко, за което можеше да мечтае човек с неговите способности и интереси. Той беше смятан за един от титаните в столицата — човек, еднакво уважаван и от двете партии, и от журналистите.
Въпреки всички тези постижения той беше в лошо настроение. Къщата беше почти пуста в този есенен съботен следобед. Уилсън беше наредил на прислугата да си вземе няколко часа почивка, за да може да проведе срещата в пълна секретност. Истинската причина да се чувства самотен обаче, беше загубата на четирийсет и седем годишната му съпруга — не физически, а духовно и психически. Само преди две години лекарите й бяха поставили диагноза Алцхаймер и макар че всички в семейството се надяваха, че болестта няма да напредне толкова бързо, в действителност заболяването унищожаваше разсъдъка й с доста бързи темпове. Само след година тя забрави децата и внуците си и едва си спомняше съпруга си. Шест месеца по-късно беше мъртва за света. Месец преди днешния ден Франклин Уилсън стори това, което се беше клел никога да не върши.