Хърли много добре си спомняше как тогава го полазиха ледени тръпки по гърба. Спомняше си и как погледна Рап в очите и си каза, че наистина трябва да се страхува от този човек. А до този момент Стан Хърли не се беше страхувал от никого. Докато си наливаше бърбън в чашата, си спомни отново за онази вечер в Лондон и се запита защо още тогава не го беше спрял. Ако беше отишъл при психиатъра или при Стансфийлд, те сами щяха да изтеглят Рап. Но Хърли се блазнеше от мисълта да свали каишката и да насъска Рап срещу негодниците с болни мозъци. Америка беше станала твърде предпазлива и прекалено много се съобразяваше с останалите. Прекалено много пъти беше подлагала другата си буза, след като беше получавала шамар по едната. Имаше нещо дълбоко удовлетворително и вълнуващо в това да отстъпи и да остави Рап да вилнее. Сега обаче Хърли си даде сметка, че е направил грешка — ужасна грешка. Тази малка тиха операция в Париж се превърна в шумно фиаско и негово беше задължението да оправи бъркотията, преди ситуацията напълно да е излязла от контрол.
Той се вторачи в кехлибарената течност, сякаш беше магически огън, и си позволи да разсъждава върху варианта, който никак не му беше по сърце. Не за първи път щеше да се наложи да убие един от братята си по оръжие, но досега всички бяха предатели. Общо трима през всичките тези години. Дори окото му не беше мигнало, когато изпълни заповедта. Спомняше си всяко от убийствата, сякаш беше станало вчера. Първите двама застреля в главата, а третия почти обезглави с дълъг боен нож. Запита се дали ще трябва да убие и Рап. Досега този въпрос не беше обсъждан и ако зависеше от него, не беше и нужно да се обсъжда. Младежът или щеше да си прибере багажа и да се яви във Вашингтон, както му беше наредено, или Хърли нямаше да има друг избор.
Проблемът беше, и Хърли го осъзнаваше, че Рап беше единак по природа. Малкият негодник беше неконтролируем, но невероятно умен и хитър. Майсторски беше манипулирал Кенеди. Провалът беше неин, но Хърли се укоряваше, че трябваше да бъде по-настоятелен. Сякаш те бяха двама родители, които непрекъснато имаха скандали, а Рап беше тяхното дете. Бяха се карали пред него и той видя възможност да ги настрои един срещу друг. Възползва се от това, за да постигне целите си, и сега идваха да плачат на рамото на Хърли да почисти оплесканото. Рап беше надменен, арогантен и неподдаващ се на укротяване див кон, но един въпрос все още оставаше без отговор — той ли беше предателят?
Хърли беше раздвоен по този въпрос. Надяваше се Рап да е предател, но и отчаяно искаше всичко да се уталожи. Всичко, което беше предвиждал, се сбъдна в Париж и сега на него му възлагаха задачата да поправи грешката. От месеци беше предупреждавал Стансфийлд и Кенеди, че дават на Рап прекалено много свобода на действие и рано или късно това ще доведе до голяма катастрофа. Те обаче не искаха да го слушат, само му сочеха добрите резултати на Рап, един вид, че целта оправдавала средствата. Хърли беше на друго мнение. В този занаят дисциплината беше много важна, а младокът изобщо не беше дисциплиниран. Той беше каубой, който непрекъснато импровизираше и почти никога не се придържаше към предварително разработения оперативен план.
Хърли отпи от бърбъна и същевременно вдиша през устата. Ужасно много искаше да запали една цигара или нещо по-твърдо. За съжаление през последните трийсет и няколко години, докато той беше бродил по света и беше избивал лошите, Америка се беше превърнала в нация от женчовци. Сега, ако му се допушеше, трябваше да обиколи половината летище до специално оборудваната за целта стъклена зала, където пушачите бяха на показ подобно на някакви екзотични животни в клетка в зоологическа градина. Само веднъж беше влизал в подобна зала и беше останал шокиран от укорителните погледи, които „безгрешните“ минувачи хвърляха отвън. Закле се повече да не стъпи на подобно място.
— Скапани овце — измърмори Хърли. — Нищо не разбират и нямат представа какво става около тях.
— Моля? — обади се някакъв мъж, седнал вдясно от него.
Макар и да не му беше до това, Хърли се усмихна.
— Извинете, просто си говорех на глас. — Той заби поглед в чашата си, надявайки се непознатият да не се заяде с него.
Трябваше да събере екипа си и да отлитат. Ако се сбиеше сега с някой смотан бизнесмен, само щеше да усложни положението. За щастие непознатият го остави на мира и той отново се върна към мисълта за цигарите и как няма търпение да стигне до Франция. Каквото и да казваха за французите, те поне още разрешаваха да се пуши.