Устроената му засада и раняването му усложниха нещата, но той не беше склонен да се придържа към заповедите и по много други причини. Полицията със сигурност вече беше вдигната по тревога след престрелката в хотела. Щяха да засилят наблюдението в пристанищата и железопътните гари, а служителите на митническия и граничния контрол щяха щателно да проверяват всеки детайл. И макар и Рап да се съмняваше, че разполагат с описанието му, това не го успокояваше. Беше изгубил кръв и изпитваше болка. Можеше да си пробва късмета, но някой прекалено бдителен граничен служител можеше да го отведе в странична стая, където да го разпитат и претърсят. Щом сваляха ризата му, той нямаше как да отрече, че е прострелян.
Тъй като говореше перфектно френски, Рап се поколеба дали да не се притаи в Париж и да се слее с десетте милиона жители на града. Грета щеше да му купи някои необходими неща и да дойде при него. Вместо това обаче се качи на първата станция на метрото и след като се прехвърли веднъж на друг влак, се озова на петдесетина метра под земята и под Лионската гара. Движението беше слабо, но както и предполагаше, полицията беше необичайно бдителна. Рап, пъхнал ръце в джобовете на откраднатото яке, наведе брадичката си плътно до гърдите и сложи на лицето си маската на незаинтересованост, сякаш беше един от многото работници, тръгнал на работа. Автоматичните гардероби се намираха до тоалетните. Той си купи еспресо и кроасан от една будка и докато чакаше, провери дали полицията не го е забелязала. След като се увери, че не е предизвикал ничие подозрение, той продължи към гардеробите и до своята клетка, извади от нея раницата и влезе в една от кабинките в мъжката тоалетна.
Четири минути по-късно излезе оттам в джинси, кубинки, синя памучна блуза и бейзболна шапка с логото на канадски хокеен отбор. Палестинският паспорт беше накъсан и хвърлен в тоалетната чиния. Работническите дрехи бяха натъпкани в кошчето за боклук. Резервният пистолет остана прикрепен в кобур към глезена му, но с изключение на оръжието той с нищо не се отличаваше от останалите туристи. Излезе от терминала на летището и се качи на първия чакащ автобус. Безразлично му беше къде ще го закара, стига да тръгнеше от летището колкото се може по-скоро. Няколко минути по-късно автобусът вече се движеше из центъра на Париж. Когато въздушните спирачки на машината изсъскаха пред сградата на чудноватата конструкция на центъра „Помпиду“, Рап слезе. Знаеше един хотел от веригата „Бест Уестърн“, който се намираше точно зад завоя.
Половин пресечка по-нататък видя телефонен автомат. Беше чисто нов и неръждаемата стомана още лъщеше. Беше на „Франс Телеком“ — най-новия национален телефонен оператор — и работеше с електронни карти, за да не привлича разни дегенерати, които разбиваха по-старите автомати, за да приберат монетите. Рап постави картата, взе слушалката и набра номера. Тя вдигна на третото позвъняване.
— Добро утро, фрау Грета — каза той на френски. — Как се чувствате?
— Чувствам се чудесно, особено след като сега чувам гласа ти — отвърна тя облекчено.
— Нямам търпение да те видя. Но има промяна в плановете.
Вероятността телефонът на Грета да се подслушва беше малка, но въпреки това Рап използва в разговора само многозначителни реплики и предварително уточнени кодове:
— Не мога да дойда сега. Шефът ми ми даде цял куп работа. Можеш ли ти да дойдеш?
— Да, разбира се — отвърна тя без колебание, с лека тревога в гласа.
— Можеш ли да дойдеш с колата? — Нямаше да е лошо да разполагат със собствен транспорт, ако се наложи да бягат. — Може утре да отидем на разходка извън града.
— Да, добре, ще дойда с колата. Всичко наред ли е?
Рап усещаше, че е притеснена.
— Всичко е наред, скъпа. Е, не е идеално, но ще се оправим. — Осъзна, че така нямаше да я успокои, затова добави: — Има само няколко малки усложнения, това е. Като дойдеш, всичко ще е наред. Можеш ли да дойдеш утре сутринта?