Четиринайсета глава
Когато Рап стана, рамото веднага се обади. Той застина на място, разколебан дали да си легне отново, или да продължи напред. Болката обаче стихна по-скоро, отколкото предния ден. Или вече беше свикнал с нея, или състоянието му наистина се подобряваше. Той влезе в банята и погледна рамото си в огледалото. Не изглеждаше добре. Кожата беше станала пурпурна и извън превръзката. Засега обаче зачервеното не се разрастваше надолу по ръката, което той прие за добър знак. После си спомни, че дълго беше лежал по гръб и може би затова кожата му беше зачервена.
Застана с гръб към огледалото и изви врат колкото можа, за да го разгледа. Там вместо яркочервена кожата беше станала тъмнопурпурна и почти черна на няколко места. Рап трепна и се запита дали куршумът не беше засегнал латералната гръдна артерия. Веднага сметна тази мисъл за абсурдна и поклати глава. Ако тази дебела тръба, каквато представляваше артерията, беше засегната, кръвта му отдавна щеше да е изтекла и той щеше да е мъртъв. Освен това тази артерия беше разположена доста навътре в тялото. Когато предния ден превърза раната, мислено беше прокарал права между входното и изходното отверстия. Траекторията на куршума минаваше встрани от снопа съдове, които снабдяваха с кръв лявата ръка. Вероятно бяха засегнати доста капиляри и мека тъкан. Сигурно вътрешните кръвоизливи бяха спрели. Поне така се надяваше.
Той погледна отражението си в огледалото. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Тъмните очи, които го гледаха, бяха очи на убиец. Някъде в далечината чу църковни камбани. Веднага му хрумна да отиде на църковна служба, но после с тъга си напомни, че Бог едва ли би се зарадвал на присъствието му в храма. „Не убивай“ беше първата и най-важната Божия заповед. Рап усети, че върви по един от онези тъмни коридори на самовглъбението и самопознанието, които водеха до самосъжаление, съмнение и убийствена самокритика. След като беше изгубил своята любима и още трийсет и четирима състуденти от университета в Сиракюз, загинали при атентата срещу самолета на „Панам“ над Локърби, имаше мигове, в които си позволяваше да броди из тези мрачни коридори. След доста пролети сълзи и време, прекарано в самосъжаление, постепенно осъзна, че може да се погуби, ако продължи да обитава тези коридори и не прояви воля да се измъкне оттам. Защото тези мрачни коридори на неговото съзнание бяха изпълнени с болка, слабост и въпроси без отговори.
Рап се усмихна на себе си и си припомни друг популярен библейски израз, който го беше извел от състоянието на самосъжаление — „Око за око, зъб за зъб“. Десетте божии заповеди бяха кратки и синтезирани насоки как човек да живее. Библията беше по-подробното наставление и беше пълна с примери на това как нечестивите трябва да бъдат наказани. Особено това го имаше в Стария завет. „Не убивай ближния си, ако той не е терорист… или предател… или изнасилвач… или педофил…“ Списъкът щеше да бъде доста дълъг.
В момента обаче Рап имаше много по-важни и по-належащи проблеми. Налагаше се да отложи за друг път този дебат за душевното си спасение. Сега трябваше да насочи цялото си внимание към това как щеше да реагира Кенеди, когато й разкаже за случилото се. После щеше да направи проверка на колегите си, за да види на кого от тях може да се има вяра. И ако надушеше, че са злоупотребили с него, можеше да се наложи да изчезне за няколко месеца. Но веднага си даде сметка, че „изчезването“ не беше изход за него. Не можеше постоянно да се крие. По-скоро щеше да открие този, който го беше предал, и да го убие.
Някой почука на вратата и го извади от унеса му. Той бързо се протегна към пистолета със заглушител на нощното шкафче, но си спомни, че имаше среща с Грета. За всеки случай остави беретата на шкафчето и тръгна към вратата. Когато мярна отражението си в огледалото на стената, той се спря. Изглеждаше така, както се и чувстваше — като парцал. Гъстата му черна коса стърчеше на всички страни, брадата му беше набола, тъй като не се беше бръснал два дни. Но и това не беше най-лошото. По-големият проблем беше рамото му. Помисли си дали да не си облече тениската, но с нея щеше да го боли повече. А и щеше да му отнеме много време, а Грета не обичаше да чака. Дори щеше да е доста ядосана, задето той я беше накарал да чака цял ден. Поклати глава, въздъхна и реши да й се покаже така. Рано или късно тя щеше да разбере за раната.