Той тъкмо обмисляше как да подходи, когато на вратата се почука. Един мъж каза, че носи закуската. Грета се разтревожи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Рап взе пистолета и надзърна през шпионката. Мъжът беше между двайсет и пет и трийсет години. Рап издърпа подпората изпод вратата, за да може сервитьорът да влезе, и застана до Грета. Полушепнешком й каза:
— Не съм убил нито един невинен гражданин. Вестниците си измислят.
Целуна я по челото, отиде в банята и затвори вратата. Огледа се в огледалото, пое си дълбоко въздух и се замисли колко и до каква степен можеше да й каже за случилото се в „Ла Фльор“.
Петнайсета глава
Париж, Франция
Необичайно изглеждащата двойка вървеше по тротоара. Единият беше висок, над метър и деветдесет, със светла кожа и руса коса. Вторият беше среден на ръст и атлетично сложен. Гъстата му черна коса сякаш не беше ресана цяла седмица. Имаше брада, която се сливаше с космите на гърдите му, стърчащи от разтворената яка на тъмносинята му риза. Високият носеше джинси, кафяво поло, пуловер в подобен цвят и вълнено спортно яке с вдигната яка. Бежовият кашмирен шал, завързан на врата му, го предпазваше от студа. На Джоунс почти винаги му беше студено, докато приятелят му рядко носеше ръкавици, шапки и шалове дори и в най-лютите студове.
Днес не беше изключение. Бърнстайн вървеше с разтворено войнишко яке, полите на което плющяха. Той не носеше якето, за да го пази от студеното време, а защото в него се вместваха доста неща. Джобовете бяха абсолютна необходимост за неговата професия на фоторепортер. Той никога не се разделяше със своя фотоапарат, обикновено вярната му черна „Лайка М6“, която и сега висеше на врата му. Джобовете му винаги бяха пълни с резервни батерии, филми, обективи и всякакви други консумативи, включително пътни карти и различни видове документи за самоличност и пари в брой, скрити в тайните му джобове.
Двамата спряха на ъгъла на Рю Де Турнон и на Рю Де Вожирар. Люксембургският дворец се извисяваше от другата страна на улицата. Беше красива сграда от седемнайсети век, но в Париж беше пълно с подобни сгради и след като този град беше техен дом в продължение на шестнайсет години, двамата вече изобщо не се впечатляваха от изящната архитектура. Над града се бяха сгъстили сиви облаци. Джоунс погледна към мрачното небе и потрепери. Мислеше, че времето ще се оправи. Наведе брадичката си плътно към гърдите, пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете и измърмори нещо под носа си.
— Носиш ли си дългото бельо? — попита го Бърнстайн и се ухили.
— Мамка му, умирам от студ.
Бърнстайн бавно обърна едрата си глава към приятеля си и отвърна:
— Дванайсет градуса над нулата е.
— Няма слънце, а вятърът се усилва. Студ.
Бърнстайн винаги се удивляваше как някой, израснал на север, в Минесота, може да се влияе толкова много от температурата. Той се усмихна и поклати глава.
— Знам какво си мислиш. Ако кача някой и друг килограм, няма да ми е толкова студено.
— Не… Не си мисля за това.
— А за какво?
Вместо да спори за нещо безсмислено, Бърнстайн отвърна:
— Мислех си, че съм развълнуван от това, което той иска да направим.
— А на мен ми се гади, но имаме ли избор?
— Не, нямаме избор, но въпреки това трябва да сме предпазливи.
— И помни… колкото и да се опитва да ни командва, това не означава, че трябва да изпълняваме всяка негова прищявка.
Бърнстайн се изсмя саркастично, изчака светофарът да светне зелено и тръгна да пресича. Когато Джоунс го настигна, той рече:
— Той държи всички карти. Той ни вербува, помогна ни да си стъпим на краката и много лесно може да сложи край на кариерите ни… или поне на твоята.
— Не си мисли, че няма да съсипе и твоята.
— Не казвам, че няма да опита, само казвам, че на никого не му пука кой съм аз. Ако моите фотографии са добри, медиите ще продължат да се редят на опашка да ги купуват, както и досега. Ти обаче си съвсем друго нещо.
Те пресякоха улицата и влязоха в парка, след което тръгнаха към източната страна на двореца.
— Напоследък много си мисля за това — каза Джоунс. — Не съм много убеден, че е способен на подобно нещо. Не мисля, че от Лангли биха се зарадвали на подобно „осветяване“.
— Ти си мислиш, че той е от Лангли. Не, той отдавна не работи за Лангли. Той мрази Лангли. — Бърнстайн се отдели от приятеля си и позволи на един старец с бастун да мине между тях. — Грешката ти е, че очакваш от него да мисли като всички останали правителствени чиновници, с които си имаме работа. — Поклати голямата си глава. — Той не е като тях.