Лицето на Джоунс посърна.
— Прав си. Той с удоволствие би ни „осветил“ и би съсипал кариерите ни.
— Този договор за книгата, дето подписа… може да кажеш сбогом на аванса от сто хиляди долара.
По лицето на Джоунс се изписа гняв. Не беше честно. Той беше работил упорито, изпълнил и преизпълнил задълженията си по сделката, но те нямаше да го оставят лесно на мира. Колкото и неприятно да му беше да го признае, но Бърнстайн беше прав. Шестнайсет години кариера на известен журналист, първите десет от които в „Асошиейтед Прес“, а останалите шест като кореспондент на Си Би Ес в Близкия изток. Само да подшушнеха, че е шпионин на ЦРУ, и щеше да се превърне в нежелан и низвергнат парий. Щяха да го уволнят и той щеше да се прости с досегашния си начин на живот, с представителните разходи. Колегите му щяха да го подложат на унищожителна критика, а приятелите му щяха да го намразят. Макар че това можеше да му помогне да продава по-големи тиражи от книгата си. Времената се бяха променили въпреки това, което неговият вербуващ офицер непрекъснато му повтаряше.
Старият негодник много обичаше да му описва какво ще стане с него, ако го разкрият.
— Не можеш да позволиш подобна гадост да очерни живота ти — каза Бърнстайн в опита си да извади приятеля си от мрачните мисли. — Поне изслушай какво ще ти каже.
Докато вървяха по покритата с чакъл пътека, Бърнстайн се замисли за ролите, които двамата играеха. Джоунс беше ефирен талант — красиво лице с плътен глас и съчувстващи синьо-сиви очи. Красива коса, леко оредяла, за да му придаде вид на опитен и видял много човек, обиколил света и способен да различи доброто от злото. Несигурността за нещастие съпътстваше тази професия. Винаги се намираше някой по-млад и по-красив от него. Бърнстайн беше натрапникът — той никога не се двоумеше, когато трябваше да се отиде някъде, дори и да имаше опасност да стрелят по него. И двамата имаха цял куп награди. Докато Бърнстайн беше неуморим и решителен, Джоунс беше предпазлив и мнителен. По-високият неведнъж беше спасявал живота и на двама им, като отказваше да отиде в някоя гореща точка. Той имаше изключителна интуиция за крайно критични ситуации и Бърнстайн с времето се беше научил да се вслушва в него.
Продължиха мълчаливо още сто метра, като подминаха Осмоъгълното езеро и се насочиха към онзи ъгъл на парка, в който младо и старо се събираше да играе и да погледа шах. Щом заобиколиха езерото, Джоунс ненадейно заяви:
— Имам лошо предчувствие.
Бърнстайн отдавна вече не му обръщаше внимание на подобни приказки. Той се покашля, огледа се и попита:
— Какво е то?
— Мисля, че е свързано с убийствата в хотела от предната вечер.
Бърнстайн направи няколко крачки замислен и отвърна:
— Няма смисъл да се тревожим за това, докато не чуем какво ще ни каже той.
— Не знам. Направо ще го пратя да върви по дяволите. До вечерта ще съм в Кайро и тогава ще ме цунат отзад. Пак ще мога да си напиша книгата и ще се оправя и без тези нещастници.
Бърнстайн знаеше, че приятелят му обича да драматизира и да отправя гръмки заплахи, когато е уплашен или ядосан.
— Задръж малко тази мисъл.
— О, повярвай ми… аз по-добре знам. Той крещи на мен, не на теб.
— Защото аз си държа езика зад зъбите. — Бърнстайн пъхна ръце в джобовете. — А ти задаваш твърде много въпроси.
— Аз съм репортер и работата ми е да задавам въпроси. Много въпроси.
— Е, днес е по-добре да си починеш от работата. Само стой и го слушай.
Видяха открита маса, до която едни момчета играеха шах. Бърнстайн извади сгъваема шахматна дъска от якето си и два найлонови плика с ципове — в единия бяха белите фигури, а в другия — черните. Извади по една бяла и една черна фигура, скри ги в юмруците си и даде на Джоунс да избере една от двете му ръце.
Минесотецът посочи дясната ръка и Бърнстайн трепна, когато му показа черния офицер.
— Страхотно, няма що. Ти си с белите. По-добре да се откажа още сега.
На Бърнстайн му писна да слуша оплаквания и затова подаде на Джоунс плика с белите фигури.
— Не ти искам подаянията.
— А аз не искам да ти слушам повече мрънкането… освен това и двамата знаем, че аз не се нуждая да съм на ход, за да спечеля.