Невил забеляза ясно различимата ивица върху тръбата и кимна. Симон се изправи и отиде до ръба на покрива, където един от криминалистите вземаше някакви мерки.
— Бернар, кажи ни какво откри.
Мъжът беше на петдесет и няколко години, много слаб. Той нагласи очилата си и отвърна:
— Открихме влакна ето тук — посочи каменния ръб на козирката.
— Какви влакна? — попита Симон.
— Не мога да определя със сигурност, докато не ги изследваме в лабораторията, но приличат на влакна от алпинистко въже.
Невил кимна, погледна отново към комина и после пак към мястото, посочено от Бернар. Забеляза известно протъркване върху камъка. Надникна от мястото и видя, че точно долу имаше балкон.
— Предполагам това долу е балконът на стаята на Тарек?
— Той е — отговори Симон.
Невил погледна отново към комина.
— Въже?
Симон кимна.
— И къде е това въже?
— Много добър въпрос. Всъщност аз си помислих дали някой не го е прибрал. Разбира се, никой не си призна. Но открих един полицай, който беше дошъл на местопрестъплението един от първите. Та той ми каза, че определено е видял покрай стената да виси спуснато въже.
— Сигурен ли е?
— Накарах го да ми покаже мястото, където според него е висяло въжето. Той ми показа къде е паркирал колата си и ме отведе точно до мястото под нас.
Невил погледна към сградите отляво и отдясно. Височината беше различна, но самите сгради бяха прилепени една до друга.
— Значи според теб на покрива е имало съучастник и когато полицията е пристигнала, той е прибрал въжето и е избягал.
Симон погледна към морето от жълти флагчета долу на улицата.
— Не съм сигурен. Има и друг вариант.
По изражението му Невил се досети, че е много притеснен за нещо.
— И какво те тревожи?
— По-лесно ще е да ти отговоря какво не ме тревожи.
— Изплюй камъчето.
— Мисля, че някой от нашите нарочно е премахнал въжето.
— По дяволите. Тази работа все повече не ми харесва. Имаме ли списък на хората, които са били тук през последните трийсет часа?
— Работя по въпроса.
— А отседналите в хотела?
— Това беше другото, за което исках да говоря с теб. — Той отстъпи от ръба на покрива и Невил го последва. — За петима от гостите на хотела липсва информация.
— Какво имаш предвид под „липсва информация“?
— Регистрирали са се през седмицата и не се знае кога са напуснали. Багажът им е още в стаите им.
Тя развълнувано го сграбчи за ръката.
— Разполагаме ли с описанието им?
— Да — предпазливо отвърна Симон.
Невил веднага се сети за мъртвите бодигардове.
— Тъмна коса, мургава кожа… на около двайсетина години?
— Боя се, че да.
— Разговаря ли със служителите от рецепцията, които са ги регистрирали? Накара ли ги да опознаят телата?
— Още не съм. Разбрах се с тях да дойдат в моргата.
Невил кимна. Днес беше неделя, а и те още се мъчеха да осмислят новооткритите факти. Тя самата все още умуваше върху това как тези нови и странни парчета се вписваха в мозайката. Симон я сюрпризира още веднъж, като каза, че има и друга информация:
— Стаята, в която открихме наблюдателната техника…
— Да?
— Според данните в компютъра на хотела в стаята се е извършвал ремонт и официално никой не е отсядал в нея.
— Някой от персонала потвърди ли, че е била ремонтирана?
— Още не съм говорил с тях.
Невил се замисли. Липсващо въже, липсващи гости на хотела, които най-вероятно сега лежаха върху студени метални маси в моргата… странното поведение на либийското посолство, а сега и тази стая, пълна с наблюдателно оборудване.
— Криминалистите приключиха ли огледа на стаята с техниката?
— Да.
— Кажи им, че искам да проверят за косми, които да съвпадат с тези на четиримата бодигардове в моргата. И поздравления за свършената работа, Мартин.
— Ти и сама щеше да се досетиш рано или късно — отвърна той.
— Може би щях… а може би нямаше. Да видим докъде ще ни отведат тези разкрития. И всичко да си остане между нас, докато не се потвърди версията. — Невил тръгна към стълбата.