На път за вкъщи Чет седя на задната седалка на колата на майка му — „Форд“ комби, и през цялото време слуша как тя крещи на баща му, че изобщо не разбирал от много неща. Когато накрая се прибраха, баща му го заведе в хамбара, където Чет очакваше да го накара да свали панталона. Нищо подобно. Баща му постави голямата си длан на рамото му и го побутна към копата сено. Не си направи труда да му обясни значението на думи като „беден нещастник“ и „долен селянин“, с които майка му го засипа, докато пътуваха за дома им. Каза му само, че той ще се оправя после с майка му, и добави, че е горд с това, че Чет е защитил брат си и че на един син на свещеник не подобава да се държи така с деца като Боб. И щом не знаел, че не бива да се подиграва и да обижда по-слабите от него, си бил заслужил боя. Колкото до Смит и ипотеката върху фермата, нямало от какво да се притеснява. Бащата на Тревър навремето в гимназията играл футбол заедно с него. Бил добър човек и ако разберял как се е подигравал синът му на Боб, щял да му тегли още един пердах.
Чет не разбра много от казаното, но нещо в съзнанието му се промени. Той не сподели с баща, още по-малко с майка си. Беше изпитал силно наслаждение и удоволствие, докато биеше двете момчета. Това удоволствие не можеше да се сравни с нищо подобно, което беше изпитвал през живота си. Изпълваше се с приятно усещане само докато мислено се връщаше към сцената на сбиването, често се смееше и се усмихваше на себе си. Както често се случва по селата, бързо се разпространи мълвата, че Джейкъб Брамбъл, някогашната опора и надежда на отбора на „Булдозите от Джорджия“, имал седемгодишен син, който здравата ступал двама единайсетгодишни съученици. Настъпи известно затишие и двете момчета се отнасяха към него с подобаващ респект и уважение, тъй като не искаха отново някакъв психопат свинар да ги налага с кутия за сандвичи. Училищният треньор по борба обаче веднъж се отби да поприказва с баща му дали не може да насочат таланта на Чет в правилната посока.
Чет не знаеше, че баща му се притесняваше за сина си много преди да се случи сбиването пред училището. Беше усетил някаква особена вродена ярост и жестокост в него, докато го беше наблюдавал да се занимава с животните във фермата. Малкият Чет често риташе прасетата и ги плюеше, когато те се инатяха и не бяха послушни. Веднъж Джейк дори завари сина си, качил се на покрива на хамбара, да хвърля котка. Бащата се надяваше, че това е временно и ще премине, но, от друга страна, видя в борбата начин да използва енергията му в нещо по-смислено.
В началото всичко вървеше добре. Чет се посвети на борбата с плам и ентусиазъм на християнски мисионер. На десет години той вече беше щатски шампион в своята категория. Продължи да печели титли, но в същото време започна да играе и американски футбол. Беше абсолютен звяр. Другите отбори се бояха да се сблъскат с него на игралното поле и когато топката беше в него, те често предпочитаха да се държат на разстояние от него и избягваха преките стълкновения. Когато премина в гимназията, тялото му беше станало само твърди мускули. Той влезе в училищните отбори и стана шампион и по двата спорта. Момичетата го обичаха, момчетата се страхуваха от него и за нещастие Боб се превръщаше във все по-голяма пречка и досада. Докато другите напредваха в живота, мозъкът на Боб сякаш беше заседнал в развитието си някъде на умственото ниво между трети и четвърти клас. Когато Чет беше в първи курс в университета, веднъж играеха мач с техните отдавнашни съперници. Един от играчите от другия отбор започна да се подиграва на брата на Чет, като го нарече дебил. Чет, който вече беше известен с това, че играеше „мръсно“, реагира решително. Няколко игри по-късно отборът премина в атака. Щом съдията изсвири началото на играта, Чет се прицели в дебелака от противниковия отбор и заби шлема си в коляното му. Кракът на нещастника изпука и се прегъна под прав ъгъл.
Чет беше изключително горд със себе си. И до днес неволно се усмихваше, като си спомнеше за дебелия тлъст глупак, който лежеше на игрището като пълен слабак и женчо. На следващата година, в същия спорт, братът на дебелия глупак му го върна, като пукна коляното на Чет. По онова време всеки университет се бореше да привлече Чет в отбора си. Оценките му не бяха високи и перспективата да влезе в колеж само за да играе футбол му се струваше загуба на време. Той прекара шест месеца в гипс и още шест месеца се въргаля в леглото и трупаше обида и гняв, сърдит, че съдбата се беше разпоредила така несправедливо с живота му.