Самата тя доста се самообвиняваше, че не полага достатъчно усилия да заздрави връзката им, но заради работата си нямаше много време за това. И както беше разбрала през годините, съпругът й едва ли щеше да вложи същото старание. Като цяло той беше едно глезено и егоистично момче, което не искаше да порасне. Тя се беше примирила с тези му качества още когато се запознаха — когато нещата между двамата още вървяха лесно. Той беше привлечен от факта, че тя работи в ЦРУ, а тя беше привлечена от красотата му и от способността му да я разсмива. Той беше преподавател в колеж с много гъвкаво работно време, което беше плюс за нея. Преди да се оженят и дори в първите години от брака им, Кенеди не виждаше негативите. После започнаха оплакванията. Карл все не беше доволен от нещо. Обикновено искрата пламваше от някой разговор по време на парти или на среща с някой негов колега. На Кенеди тези разговори й се струваха напълно нормални — двама възрастни и зрели хора открито изразяват несъгласието си. Но когато се приберяха у дома, Карл започваше безкрайна тирада, продължаваща с часове, как този някой бил груб и невъзпитан. Колко обидно се държал и как той можел да изтърпи много неща, но не и нахални и груби хора. Кенеди не можеше да го разбере. Тя работеше в среда, където да защитиш позицията си беше въпрос на оцеляване. Всеки ден трябваше да проявява твърдост и често началниците й казваха, че е сгрешила или че не е права за нещо. При това положение тя нямаше време да се цупи. Накрая започна да вижда в него един крайно неуверен човек, който не можеше да понесе мисълта да го унизят, най-малкото интелектуално. Каза си, че сигурно затова преподава философия на студентите първокурсници. Тази работа му даваше възможност да се прави на бог пред група хлапета, които току-що са се откъснали от родителите си и не биха дръзнали да опонират на начетения им преподавател.
Когато за нея се откри тази му грозна страна, тя инстинктивно се отдръпна и той инстинктивно видя в отдръпването й акт на предателство. Така стояха в момента нещата в тяхното мирно съпружеско съжителство. Затова в неделя сутрин той ходеше да тича, а тя разполагаше с така дефицитното за нея свободно време. Неделята също така беше единственият ден в седмицата, в който от нея не се искаше да работи. Макар че ако възникнеше някоя кризисна ситуация, нямаше значение кой ден от седмицата е, тя трябваше да е на линия. Което обаче ни най-малко не тормозеше Кенеди. Работата й беше интересна, изпълнена с предизвикателства, възходи и падения и в крайна сметка жизненоважна за сигурността на страната. Това, което й даваха неделите, ако разбира се врагът кротуваше, беше определено уединение. Даваха й време, необходимо да пресее и осмисли различните информации, с които се сблъскваше през седмицата — всички онези операции и нужди на хората й, както и операциите, които се провеждаха срещу страната й. Тя се нуждаеше поне от един ден в седмицата да се откъсне от всичко това и да се опита да погледне на нещата в перспектива.
В момента Кенеди го правеше подсъзнателно, докато четеше страниците за изкуство на „Таймс“, когато телефонът звънна. Тя се подразни. Беше едва девет сутринта, което за неделя си беше доста ранен час. Остави чая си и отиде в кухнята да вдигне слушалката на апарата, монтиран на стената. Погледна таблото на телефона, за да види от кой номер е обаждането. Когато видя, леко се напрегна. Звъняха от чужбина. Кенеди вече беше прослушала два пъти телефонния секретар, след като стана от сън, и цяла сутрин си задаваше въпроса дали Рап не е допълзял смъртно ранен до някоя канавка в Париж и не е умрял там. Което, макар и много да го обичаше, нямаше да е най-лошият сценарий за Управлението.
Директното обаждане до дома й беше грубо нарушение на правилата, но пък Рап досега беше показал, че не си пада много по правила. Любопитството взе връх и тя вдигна слушалката.
— Ало?
— Добро утро.
Нямаше грешка. Гласът беше на Рап. Кенеди почервеня от гняв заради неговата пълна небрежност и немарливост.
— Много добре знаеш, че тази линия не е защитена — каза тя, без да може да прикрие раздразнението си.
От другата страна се чу дълбока въздишка и тогава…
— Чуй ме внимателно. — Гласът му беше твърд и непреклонен. — И пет пари не давам за това. Ако питаш мен, никоя линия не е абсолютно защитена срещу подслушване.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си умна, сама ще се досетиш.
— Не съм в настроение да си играя игрички с теб — отвърна тя в опита си да наложи контрол върху ситуацията. — Загазил си. Някои хора си мислят, че си се издънил много сериозно, и понеже не се обади да докладваш, се съмняват дали още може да ти се има доверие.