— Страшно се радвам, че твоите бюрократи вече са разгадали всичко, и то от шест хиляди километра. Дори и сега чувам как чичо ти мрънка и сочи обвинително с пръст към мен, макар че и най-малка представа си няма какво се случи в действителност и какво се обърка.
— Виж… то се вижда и с просто око. Кашата е огромна и тази каша е твоя.
— Дяволски си права. Единственият проблем е, че никой от вас няма представа какво се случи.
— Няма как да знаеш за нещо, след като подчиненият ти не се обажда да докладва.
— Е… докато ти си пиеш чая с мляко или каквото там имаш в чашата, подчиненият ти се носеше по течението на реката с дупка от куршум в рамото.
Кенеди отвори широко очи от изненада. В съзнанието й изплуваха два образа. Единият беше на ранения Рап, плуващ в мътните води на Сена. Другият беше на огромната пещера под сградата на Агенцията за национална сигурност в Мериленд, където се помещаваха мощните суперкомпютри „Крей“, които със сигурност сега записваха и после щяха да обработят разговора им. Сварена неподготвена за информацията, която й съобщи Рап, тя отвърна:
— Извинявай, не знаех. Чуй ме, мога да стигна в офиса до двайсет минути. Ще ме потърсиш ли там?
Той се изсмя.
— Май не разбираш проблема. Бяха ми устроили клопка.
— Клопка? — Тя се намръщи.
— Дебнеха ме в засада. Твоят разузнавателен екип не ги видя и аз не ги видях. Знаеха, че ще отида. Едва се измъкнах жив от там.
Кенеди остана шокирана от чутото.
— Не проумявам как е могло да се случи подобно нещо.
— Така си и мислех, че ще кажеш. Нека ти кажа без увъртане. При теб има изтичане на информация. Не знам точно от кого, но или някой е проникнал в малобройната ни група, или имаме предател в нашите редици. И тъй като стреляха по мен, ще ме извините, че не ви казвам всичко, докато не заловите „къртицата“.
Кенеди закрачи напред-назад из кухнята, докато се опитваше да схване какво ставаше в момента. В съзнанието й закономерно изплуваха десетина тревожни въпроса, но в момента водеше разговор по проклетия домашен телефон и не можеше да рискува да зададе тези въпроси сега. Хвърли поглед към часовника на микровълновата фурна и се запита дали не би могла да хване първия полет за Париж.
— Ще дойда при теб.
— И как да съм сигурен, че мога да ти се доверя?
Кенеди се помъчи да измисли убедителен отговор. Спомни си как го беше вербувала и как тя беше единствената, която го защитаваше от самото начало. Единствената, която напълно беше осъзнала неговия талант и потенциал. И тогава реши да се постави на негово място. Самата тя беше участвала в истински операции нееднократно, но никога не беше изпадала в толкова стресова ситуация. Чувството за изолация сигурно беше огромно. Припомни си какво я беше предупредил за Рап доктор Люис. Те го бяха създали и ако той се обърнеше срещу тях… При тази мисъл тя потрепери.
— Много добре знаеш, че на мен можеш да се довериш.
— В момента не съм в настроение да вярвам на никого.
— Досега винаги съм ти пазела гърба и съм те защитавала — с умоляващ тон отвърна тя. — Дори вчера се спречкахме заради теб — добави, имайки предвид спора в кабинета на Стансфийлд. — И точно както предположи, чичо ми стовари цялата вина върху теб.
— Ах, колко ужасно!
Кенеди понечи да добави нещо, но си замълча. Трябваше на всяка цена да се срещне със Стансфийлд и да му разкаже за Рап.
— Виж, трябва да спрем разговора дотук. Тръгвам към теб. Провери безопасния канал за връзка. До един час ще имам повече информация.
— И кой ти каза, че искам да дойда с теб? Като знам как действа чичо ти, сигурно ще прекарам месец в някое тясно помещение, прикован с белезници към радиатора.
Кенеди трепна. Той беше напълно прав. Поемайки голям риск, тя му каза:
— Искам от теб да се пазиш и да внимаваш. Провери безопасния канал и… още нещо… той вчера изпрати хора да те търсят.
— Кои? — попита Рап с явно подозрение.
След известно колебание Кенеди отговори:
— Виктор, твоят стар приятел, е един от тях. Скарах се с него за това.
Тази новина беше посрещната с мълчание. Кенеди си представи как Рап в момента кипва от гняв и налива масло в огъня на старата си омраза към Виктор.