— Следят апартамента. Не отивай там — продължи тя. — Аз ще дойда да те взема веднага щом мога. Провери канала и не прави нищо глупаво.
— Ще си помисля. — След дълга пауза той добави: — На срещата имаше петима души. Погрижих се за четирима от тях. Един остана… този, който ме одраска. Разбираш ли какво ти казвам?
Кенеди сбърчи вежди, докато се опитваше да схване смисъла на думите му.
— Не, не те разбирам.
— Придържах се към плана. Не съм правил нищо непозволено.
— Добре — отвърна тя, все още в неведение на това, за което той намекваше.
— Не само аз се измъкнах оттам. Петият човек беше шеф на останалите трима. Излязох през прозореца.
— Не съм сигурна, че те разбирам…
— Досети се. Трябва да затварям.
Връзката прекъсна и Кенеди бавно постави слушалката на мястото й. Повтори целия разговор в главата си, питайки се дали АНС или ФБР биха могли да използват срещу нея някоя част или думи от разговора. Всичко беше доста двусмислено, но можеше и да е достатъчно, за да събуди подозрението им. Тя наруга Рап, задето й се беше обадил вкъщи, и после се замисли върху казаното от него. Че е попаднал в капан. Подсъзнателно тръгна към дрешника. Трябваше незабавно да съобщи на Стансфийлд. Взе си палтото и ключовете за колата. Дано Стансфийлд да споделяше нейната гледна точка. Защото в противен случай тя се молеше доктор Люис да не е бил прав. Последното, което сега й трябваше, беше побеснелият от ярост Рап, жадуващ за разплата.
Деветнайсета глава
Париж, Франция
Черното рено седан имаше затъмнени стъкла, което не позволяваше да се види кой пътува отзад. Колата беше паркирана пред луксозния хотел „Балзак“, само на няколко пресечки от Триумфалната арка. Понеже заемаше две паркоместа, един полицай помоли да я преместят, но получи категоричен отказ от шофьора, който седеше зад бронираните стъкла. Шофьорът се легитимира и показа значка, с която на мига отпрати полицая. Също така носеше пистолет в кобур на бедрото. Човекът на седалката до него имаше служебна значка от същата организация, също беше въоръжен и в жабката държеше в готовност картечен пистолет „Узи“. Колата беше допълнително оборудвана с тънък слой кевлар между вътрешността и външната рамка на каросерията. Мъжът на задната седалка беше обиколил света и неведнъж беше срещал въоръжени мъже в коли, затова се отнасяше много сериозно към този аспект от личната си охрана.
Когато Фурние беше по-млад, той също ходеше въоръжен. Това беше част от професията му, а и жените се възбуждаха от студената стомана на бедрото му. През кариерата си беше убил трима души — всичките бяха екзекутирани в упор. Шефовете му бяха наредили да ги ликвидира и той беше изпълнил заповедите им безпрекословно. Наказаните бяха нехранимайковци и подлеци. Единият от тях беше предател, който продаваше държавни тайни. Другият беше агент, който им създаде проблеми в Алжир. Третата беше една сирийка. Така и не му обясниха защо се наложи да я убие. Тя и останалите двама понякога го посещаваха и му се явяваха в сънищата. Беше ослепително красива, на около трийсет и пет години, със съвършено овално лице, с черна коса и черни очи. Екзекуцията беше извършена в един парижки хотел. Тя ядеше закуската си, облечена в бял хавлиен халат. Когато Фурние влезе в стаята, тя само кимна, остави чашата си с кафе на масата, разпусна дългата си черна коса и го погледна спокойно в очите. Той извади пистолета със заглушител, но тя не показа никакъв страх. Напротив, дори се усмихна. Другите двама беше застрелял в главите, но поради някаква причина не можеше да събере куража да стреля по божественото лице пред него. Затова смъкна цевта няколко сантиметра по-надолу и вкара три куршума в лявата й гърда.
Дните на приключения и стрелби за него отдавна бяха отминали, Фурние имаше достъп до буквално всякакви видове огнестрелно оръжие, но беше стигнал до извода, че ходенето въоръжен е само допълнителен проблем. Оръжията бяха големи и неудобни, разваляха линията на костюмите му. Фурние харчеше доста пари за костюми и не искаше някакъв си пистолет да развали усилията му. Той беше стилен мъж. Освен това вече не беше на фронтовата линия. Сега той заповядваше на другите да убиват. Спокойно можеше да остави оръжието и охраната на своите доверени бодигардове.
Пиер Мерме отметна от челото си кичур от рядката си кестенява коса, отвори една папка и извади от нея няколко фотографии.
— „Мосад“… Името му е Ефрам Бентов. Тази сутрин пристигна, придружен от поне още двама души. Преминаха митническия контрол поотделно, използваха различен транспорт за града и всичките накрая като по чудо се озоваха в израелското посолство.