— Обаче е наш съюзник, нали?
При тази мисъл Фурние се усмихна. Взаимоотношенията на Франция със Съединените щати бяха сложни.
— По принцип, да, но ние няма как да знаем за кого работи в момента. — Истината беше, че той не вярваше на никого, но ако беше изразил мнението си, то щеше да се стори твърде параноично на Мерме. — Не можем да се уповаваме само на предположението си, че още работи за ЦРУ. Уведоми ме, щом го откриете. — Посегна към дръжката на вратата, останал с впечатлението, че срещата им е приключила.
— Има още две неща. Твоят приятел, Испанеца.
Фурние се спря. Беше паркирал пред хотел „Балзак“, защото имаше среща с Макс Вега.
— Да?
— Ами… неговият приятел не е напуснал страната.
Този Самир, какъв идиот! Фурние толкова го ненавиждаше, че не си направи труда да скрие раздразнението си:
— Сигурен ли си?
Колегата му кимна.
— В момента е в хотелската стая на Вега.
Фурние изруга. Тези тъпи фундаменталисти щяха да бъдат повече проблем, отколкото полза.
Мерме забеляза реакцията на шефа си и предложи:
— Мога да наредя да го депортират насила, ако искаш.
Фурние рязко поклати глава.
— По-добре да не привличаме повече внимание към тези глупаци. — Можеше обаче да заповяда да го убият, ако този арабин продължаваше да му лази по нервите. — Какво е второто нещо?
— Твоята стара приятелка, старши инспектор Невил.
Фурние отново се усмихна при спомена за бурния секс, който бяха правили двамата с нея.
— Да?
— По нейно нареждане екип от криминалисти работи цяла сутрин на покрива на хотела.
— Няма какво да открие там. Ти нали се погрижи за проблема?
— Прибрах въжето, но несъмнено там са останали други улики.
Шефът сви рамене. Проблемът така или иначе не можеше да се избегне. Рано или късно Невил щеше да сравни балистичните експертизи и да види, че нещо не съвпада. Либийците засега спазваха обещанието си, но това положение нямаше да продължи вечно. Невил щеше да се досети, че „бодигардовете“ изобщо не са били бодигардове. Оставаше само въпросът какви доказателства щеше да събере тя в подкрепа на подозренията си. Мястото на престъплението беше пълна бъркотия, а и двамата с Мерме бяха направили достатъчно, за да объркат и усложнят още повече разплитането на случая. Фурние се обърна към най-доверения си помощник и отговори:
— На твое място не бих се притеснявал за нея. Тя няма да стигне далеч в разгадаването на случая.
— Е, тя те потърси. Освен това ми докладваха, че изведнъж се е заела да съставя списък на всеки, който е присъствал на местопрестъплението сутринта след престрелката. Особено е проявила интерес към мъж с пясъчноруса коса, който е бил заедно с теб. — Мерме имаше предвид себе си. — Как да действам?
— Покрий се и не вдигай много шум. Аз сам ще се оправя с нея.
— Добре.
Фурние отново посегна към вратата, когато Мерме го попита:
— Нещо друго?
С единия крак вече стъпил на асфалта, той отново се обърна към помощника си:
— Да. Намери ми господин Стан Хърли. Много бих искал да си поговоря с него.
Двайсета глава
Големите градове по цял свят имаха сходно градоустройство. Имаше банкови и финансови центрове, бизнес райони, райони с магазини и молове, където можеше да се купи почти всичко, музеи и концертни зали, а под тях — подземни релсови линии и пътни артерии, които свързваха сърцето на града с крайните му предградия. Имаше паркове и квартали, в които живееха супербогаташите, мизерни квартали и квартали за средната класа. В по-скъпите квартали имаше скъпи ресторанти, бижутерски магазини, галерии и бутици, в които се продаваха най-скъпите марки дрехи. За бедните квартали бяха характерни заложните къщи, мръсните ресторанти, които плащаха подкупи на санитарните инспектори, за да не ги затворят, заведенията за хазарт, публичните домове, обменните бюра с решетки на прозорците и, разбира се, наркодилърите.
Париж не правеше разлика. С изключение може би на факта, че парижани толкова много обичаха изкуството, поради което броят на музеите беше по-голям отколкото в повечето други градове. Макар и Рап да беше уверен, че може да се оправи във всеки един квартал, без значение колко опасен е той, сега беше по-добре да не усложнява положението си. Това, което търсеше, можеше да се намери в по-закътаните места на всеки парижки квартал. Можеше да се качи на метрото и да отиде в някое от бедняшките предградия, но един закоравял престъпник щеше да задава твърде много въпроси и можеше да извика бандата си, което на свой ред щеше да усложни нещата. На Рап не му трябваше истински разбойник, а някой, който да се съгласи да спечели малко пари. Париж беше пълен със самотни изгубени души — мъже и жени, жертви на пристрастеността си към хероина, към дрогата, „кафявото“ или както там го наричаха в днешно време.