През последната година успя да опознае Града на любовта в най-интимни подробности. Париж беше негова оперативна база и в свободното си от работа време — алибито му беше, че работи за голяма американска софтуерна компания — имаше възможност да изучи и да наблюдава града. Между тайните операции той се връщаше в апартамента си в Монпарнас и водеше живота на нормален човек, което не беше лесно, ако си свикнал непрекъснато да си нащрек. Той беше много предпазлив и бдителен, но за да се оцелее в този занаят, беше необходима още по-голяма бдителност. За целта трябваше добре да познава средата, в която действа.
Най-лесно това можеше да стане, като излиза сутрин да тича или като наблюдава внимателно ставащото около него, докато се храни в някое от околните бистра. Нямаше по-подходящ начин да наблюдаваш поведението и навиците на хората от това да седнеш в някое кафене с чашка кафе в едната ръка и книга в другата, или в зависимост от часа, може би с чаша вино и цигара. Той винаги търсеше в тълпата лице, което беше забелязал няколко пъти. Някой, който беше нов в квартала и който може би проявяваше нещо повече от обикновен интерес към неговата персона и към неговите дела. Голяма част от времето си прекарваше във физически упражнения. Тичаше почти всеки ден, като маршрутът му винаги беше различен, но обикновено крайната точка беше край реката, където не се налагаше да се съобразява с колите и светофарите.
Рап често минаваше през Латинския квартал, дом на едни от най-значимите френски институции, като Сорбоната и Колеж дьо Франс. От двете страни на тесните улички на квартала бяха наредени кафенета и книжарници, предназначени да задоволяват потребностите на духовния елит на Франция — поети, писатели, учени теоретици и философи, тук получаваха уважение и респект, на каквито не биха се радвали в никой друг град. Тези полубогове на парижката култура имаха и някои други нужди, за които обществото беше свикнало да си затваря очите. За да подхранват постоянно гения си и за да се освободят от оковите на земното и тривиалното, мнозина от тях се нуждаеха от помощта на халюциногенни препарати. Рап не се интересуваше от тези хора. Прекалено стари и прекалено мъдри бяха за това, което той беше намислил. Кварталът също така се населяваше и от хиляди студенти, както и от една друга прослойка младежи, които имаха нужда от наркотици не за друго, а само за да забавят прехода си от детството към зрелия живот. Наркотиците имаха мощен ефект върху някои хора. Те създаваха зависимост и бяха скъпи. През годините този суров парадокс беше принудил безброй грешни души да продават телата си и да правят секс за пари, да извършват най-различни престъпления, като се започне от безобидни като кражбата и се свърши със сериозни като убийство, само и само да си осигурят жадуваната доза. Колкото по-дълъг беше интервалът между отделните дози, толкова по-бързо ги напускаше логиката и рационалното мислене.
Рап търсеше точно такава отчаяна душа и когато излезе от станцията на метрото „Сен Мишел“ с черни слънчеви очила, облечен с шлифер до под колената, с вдигната яка и наведена глава.
— Защо не искаш да ми кажеш какво си намислил? — попита го Грета.
Беше ярък слънчев ден и по тротоара се движеха много местни граждани и туристи. Американците и канадците лесно се различаваха по техните дебели якета, раници, големи дупета и камери в ръцете им. Азиатците се движеха в групи, бяха по-дребни и имаха по-скъпи камери, които висяха на вратовете им. Руснаците и източноевропейците добавяха допълнителен колорит към пъстрата смесица. Жените обикновено бяха с премного грим по лицата, с изрусени коси, но с тъмни корени. Мъжете им носеха по себе си твърде много бижута, бяха с анцузи или най-малкото спортни якета и преголеми слънчеви очила, сякаш бяха имитатори на Елвис. Британците, германците и другите европейци бяха по-трудни за различаване, но не и за Рап.
Той прегърна Грета през талията. С нейната красота и руса коса тя силно се открояваше в тълпата.
— Нали ти казах, че брюнетките ме възбуждат.