Пласьорът изгаси цигарата си в пепелника.
— Защо точно аз?
Рап притеснено примигна с очи и отвърна:
— Защото съм американец и не познавам никого в Париж, който би се съгласил да отиде в апартамента на тази кучка и да ми върне това, което си е мое.
— Парите твои ли са? — попита французинът скептично.
— Да… спечелих ги. Имахме уговорка. Тя трябваше да ми плати, но сега иска да ме изиграе.
— Каква беше уговорката ви?
— Това не е толкова важно. — Рап се озърна, сякаш тя всеки момент щеше да се появи отнякъде. — Кучката се отнасяше с мен като с роб. Прибра паспорта и парите ми в сейфа и сега не иска да ми ги връща.
— Защо не отидеш сам и не си вземеш твоето от сейфа?
— Тя не подозира, че знам комбинацията, а и… — Рап нарочно не довърши изречението, преструвайки се, че е прекалено смутен и объркан, за да продължи.
— И какво?
— Тя е приятелка с родителите ми. Добри приятели са. Ако те разберат, че съм спал с нея, ще побеснеят.
Французинът си запали нова цигара и издиша облак дим.
— Чакай малко да се разберем. Защо точно аз? Как ме намери?
— Аз не съм наркоман — отвърна с отбранителен тон. — Тоест… не съм пристрастен. От време на време употребявам, но не съм пристрастен. Приятели от университета ми казаха. Всеки знае, че тук можеш да си купиш дрога. Ти и дебелият от другата страна на улицата. — Той кимна с глава към другия пласьор.
Французинът се ухили и разкри острите си кучешки зъби.
— И защо си мислиш, че ще се съглася да ти помогна и да крада от тази жена?
— Защото продаваш наркотици. Вече си нарушил закона, и то за много по-големи и рисковани престъпления. Ето какво ти предлагам. Тази кучка е богата. Няма да я заболи много. Довечера ще отидем на изложба в една художествена галерия. Ще останем там най-малко два часа. Ще ти дам ключа, кода за алармата и кода за сейфа. Не ми пука какво ще вземеш. Искам си само парите и паспорта.
— Каза, че има много бижута.
— Да.
— Бижутата няма да е лесно да се пласират.
— Като казвам бижута, имам предвид диаманти… прибрани в малки торбички. Не знам колко струват, но със сигурност не е малко.
Мъжът кимна и се замисли върху предложението.
— Ако се съглася, ще взема половината пари и всичките скъпоценности.
— Мамка му! — Рап едва не скочи от стола. — Защо всички искате да ме минете?
— Не желая да те минавам, само искам да си струва усилията ми.
Мич си пое въздух и привидно се успокои.
— Петдесет на петдесет. Щом ти искаш половината пари, аз ще взема половината от диамантите.
— Не става. Аз поемам целия риск.
— Ако аз не ти дам информация и ключа, няма да получиш нищо. Освен това получаваш половината от доста голяма сума, а трябва само да влезеш, да вземеш нещата и да си излезеш.
— Откъде да знам, че няма да ме натопиш?
Рап поклати глава, сякаш мисълта беше напълно абсурдна.
— Какво… мислиш, че работя с полицията ли? Че те вече са започнали да използват американци? Ако искаха да те спипат, те щяха да те приберат направо тук, на улицата. Аз само си искам парите и паспорта… и част от диамантите.
Мъжът се умълча и се загледа замислено в далечината. След дълга пауза попита:
— А ти как ще си сигурен, че няма да те изиграя?
— Много лесно. Всички наоколо те познават. Ако утре не дойдеш на срещата с нещата, ще те издам на ченгетата. Те знаят как и къде да те намерят.
— Но ти ще си съучастник.
— Ще се престоря на тъп американец и ще им кажа, че си ме надрусал и че съм изгубил съзнание. Събудил съм се и съм видял, че портфейлът ми го няма. Имал съм в себе си ключ и кодовете, написани на лист хартия в портфейла ми. — Рап махна с ръка. — Но виж, няма да задълбаваме чак толкова. Там има достатъчно, за да стигне и за двама ни. Няма да ставаме алчни. Довечера ти направи каквото трябва и след два дни ще се срещнем пак тук, и двамата ще сме много доволни от живота.
Люк Оклер беше, меко казано, заинтригуван от предложението. Той учеше икономика с прекъсвания вече пет години в Колеж дьо Франс. Оценките му бяха повече от незадоволителни и той се беше хванал с продажбата на наркотици, за да може да си плаща иначе непосилните за него такси за обучението. Защо досега никога не беше потърсил нормална и прилична работа, беше въпрос, който и сам не желаеше да си задава. В действителност той си беше мързелив и по всяка вероятност щеше да си остане мързелив до края на дните си. Ако имаше начин да избегне гърбенето и работата, той би се възползвал. Този американец очевидно беше отчаян. Какво толкова можеше да се случи? Да го хванат в апартамента? Но той щеше да има в себе си ключ. Щеше да каже на полицията, че американецът го е поканил. А от другата страна на везната бяха парите и диамантите. По всичко личеше, че са доста диаманти. Като нищо щеше да спечели над двайсет хиляди само за няколко часа риск. Той обичаше подобни печалби. Оклер бавно кимна.