— Добреее… но ако довечера надуша, че нещо не е наред, ще си плюя на петите.
— Става.
— Как да ти викам?
— Франк… Франк Харис. — Рап се досети, че наркопласьорът ще погледне името в паспорта и беше добре да е същото. Съмняваше се, че този ще успее да мине дори през входната врата. Ако го спряха и се отнесяха любезно с него, значи на Кенеди и евентуално на Хърли можеше да се има доверие. Ако го сграбчеха, нахлузеха торба на главата му и го натикаха в багажника на кола, тогава проблемите щяха да са много по-сериозни.
— А аз как да те наричам?
— Викай ми Люк.
— Добре. — Рап му подаде лист хартия, на който бяха написани името и адресът на едно кафене. — Знаеш ли къде е?
Люк кимна.
— Добре. Тогава до довечера в седем. Само на няколко пресечки от апартамента е. Ще ти дам ключа, кодовете и ще ти обясня къде се намира сейфът.
Оклер кимна.
— И отново те предупреждавам: ако надуша неприятности, изчезвам.
— Разбрах. — Двамата си стиснаха ръце. — Ще се видим довечера — каза Рап, стана и си тръгна.
Двайсет и първа глава
Лангли, Вирджиния
Томас Стансфийлд седеше зад бюрото си. Носеше панталон цвят каки и синя риза. Това беше неговата неделна униформа. Преди да дойде в офиса беше ходил на църква с жена си и с някои от децата и внуците си. Сега си мислеше как ще се върне у дома, в къщата на брега на река Потомак, ще хапне печени яйца и ще има време да се позанимава с внуците Моли, Бърт и малкия Томас. Моли беше на четири и Стансфийлд вече виждаше в нея голям потенциал за развитие. Всъщност тя беше единствената в къщата, която си позволяваше да го командва, което доста забавляваше синовете и дъщерите му. Самият той много се радваше на самоувереността и напереността, които демонстрираше дребосъчето. По-малкият й брат Бърт не правеше почти нищо друго, освен да тича из къщата и да се блъска в разни предмети, а Томас Младши беше само на три месеца. Стансфийлд не проявяваше голям интерес към бебетата, докато не се научеха да говорят. Жена му беше на друго мнение. И така, всеки от двамата си имаше свои любимци и като цяло беше голяма веселба.
Порасналите му синове и дъщери бяха изненадани от благия му характер, понеже не го бяха виждали много през по-голямата част от детството си. Разбира се, тогава времената бяха различни и родителите не присъстваха толкова често в живота на децата си. Напоследък се бяха разразили разгорещени спорове по този повод на масата и Стансфийлд обикновено позволяваше на децата си да вземат думата и да отправят критичните си стрели към него. Те знаеха къде и какво работи. Бяха достатъчно умни сами да се досетят за липсващите парчета от мозайката и да си направят съответните изводи. Бяха расли в различни страни и за тях не беше тайна работодателят на баща им, но той никога не говореше с тях за това. Беше непоклатимо правило, стриктно спазвано от него през цялата му кариера в разузнаването.
Стансфийлд беше от онези бащи, които показваха недоволството или неодобрението пред децата си само с няколко добре подбрани думи и най-много с разочарован поглед. Той никога не повишаваше тон и след като те навършиха пет години, той никога не вдигна ръка срещу тях. В действителност жена му се беше справила прекрасно с възпитанието им. А и децата си бяха умни по природа. Всички завършиха колеж, трима от тях продължиха в университет. Никой от тях нямаше проблеми с алкохола или с наркотиците и само един се беше развел. Като цяло не беше никак зле и Стансфийлд обичаше тихо да им напомня този факт, когато те недоволстваха, че прекарвал повече време с внуците, отколкото навремето с тях. Също така обичаше да им изтъква аргумента, че още не се знае какви родители ще излязат те. Той имаше неприятното предчувствие, че цялото това глезене и възпитание без лишения щеше да се върне и да удари като бумеранг по следващото поколение, но това не беше проблем на сегашните родители и дядовци. Неговата задача и привилегия беше да се радва на внуците и да ги глези.