— Не.
— Дори не смеят да разговарят с теб. Ти обаче позволи на този некадърен и некомпетентен Самир да ме заплашва. Не злоупотребявай с доброто ми възпитание и не си мисли, че търпението ми е безгранично. Съгласих се да работя с теб, защото беше в интерес и на двама ни. Сега обаче си мисля, че сътрудничеството ми с теб далеч не е в интерес на Франция.
— Не е така…
— Не ме прекъсвай — продължи с леден тон Фурние. — Ти ми харесваш, Макс, но ме тревожи неправилната ти преценка. Щом не можеш да удовлетвориш една обикновена молба, тогава няма да мога да работя повече с теб. И никога не забравяй, че тук е Франция. — Той се приведе напред, на сантиметри от Вега. — Ако Самир не е напуснал страната до утре сутринта, ще се запознаеш и с другата страна от характера ми.
Вега усети как космите на врата му настръхнаха. Той се покашля и отмести стола си назад.
— Получи се усложнение.
Фурние едва не се изсмя, очаквайки някакво нелепо и глупаво оправдание.
— Моля те, просветли ме.
— Съобщиха ми, че аз също съм в списъка.
— Списъка? — Нужни му бяха само няколко секунди да асимилира думите на Вега. — Същият списък, в който беше и Тарек ли?
— Да — отвърна събеседникът му и мрачно кимна.
В съзнанието на Фурние веднага изплува нов потенциален проблем.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Как разбра?
— Чрез баща ми. Заръча на Самир и Рафик да не ме изпускат от очи… И изпраща още хора, за да ме пазят.
Французинът не си направи труда да прикрие колко неприятно му е да го чуе.
— И кога възнамеряваше да ми кажеш за това?
— Аз самият разбрах едва днес следобед.
— По телефона? — Фурние посочи черния апарат на масата.
Вега кимна.
Той направи кисела гримаса.
— Нали съм ти казал, че трябва да си по-предпазлив с тези устройства. Могат да прехванат разговорите. Ние, руснаците, британците или американците.
— Имаме си кодове — отвърна Вега и поклати глава. — Могат да подслушват колкото си искат. Ще чуят само как един баща разговаря по работа със сина си.
Фурние не споделяше това спокойствие и увереност. Той много добре знаеше на какво е способна неговата организация, а тя не можеше да стъпи и на малкия пръст на американците. Тази среща беше взела крайно лош обрат. Фурние се замисли върху възможностите си за действие. Тъкмо се канеше да заяви на Вега, че присъствието му във Франция е нежелано, когато до масата им се приближи един много нежелан гост.
Двайсет и трета глава
Лангли, Вирджиния
Стансфийлд продължаваше да връща отново и отново в паметта си срещата с Кук, когато Кенеди накрая дойде заедно с младоликия доктор Люис. Той остави единия проблем настрана, за да може да се заеме с другия. Кенеди нарочно не беше казала на началника на охраната на Стансфийлд за какво иска да го види толкова спешно, а и заместник-директорът и завеждащ отдел „Операции“ не беше изненадан. Щабквартирата на ЦРУ се намираше само на пет минути път от къщата му и за него беше нещо обичайно да го викат в последния момент поради една-единствена причина — че разговорът трябваше да се проведе в защитена от подслушване среда.
Кенеди седна уморено в едното кресло, а Люис се настани в другото. Стансфийлд се върна на канапето и погледна Кенеди в очите.
— Какъв е проблемът?
Тя дълго беше обмисляла каква част от информацията да разкрие на Стансфийлд и докато се обличаше за срещата, а после докато пътуваше с колата до дома на Люис и оттам към Лангли, реши, че ще е най-добре да не крие нищо от него.
— Рап ми се обади тази сутрин.
— Да разбирам, че се е обадил на служебния оператор и е оставил съобщение за теб? — В гласа му се прокрадна тревога.
Кенеди неловко се покашля и отговори:
— Обади ми се вкъщи.
Той прие новината стоически.
— Значи е жив?
— Да.
— И даде ли ти обяснение защо не е докладвал?
— Да. Прострелян е.
Дори и Стансфийлд да се разтревожи от чутото, той не го показа.
— Колко сериозно?
— Не знам. Каза само, че са го ранили в рамото.
— И това по домашния ти телефон?
В тона му нямаше критика или укор, но Кенеди знаеше, че си го мисли. Затова само кимна неловко. Стансфийлд не остана много въодушевен. Застина неподвижно, седнал на канапето, и след известна пауза попита: