През следващите месеци Рап се натъкваше от време на време на Макмахон и жена му Тереза или Тиби, както я наричаха приятелите й. Отегченият до смърт Боб винаги много се радваше, че му се е удала възможност, както той го наричаше, да си поприказва с нормален човек. Постоянно го канеха да дойде на гости за вечеря у тях, но Рап все измисляше някакво оправдание, за да отклони поканата. Но веднъж Боб му показа къде се намира апартаментът им — точно от другата страна на улицата, на която беше входът на конспиративната квартира или с други думи, апартаментът на Рап. Дори още тогава той предвиди, че това място може да му бъде полезно някой ден. Останалото беше лесно. Той отиде на гости за вечеря, като занесе бутилка вино и цветя за Тиби. Докато двамата домакини довършваха вечерята си, Рап набързо направи отпечатък на ключа.
Двамата с Грета влязоха в тъмния хол, прозорецът на който гледаше точно към верандата на апартамента на Рап. Спряха се на няколко крачки от прозореца.
— Да не се приближаваме прекалено много — каза той.
— Знам, вече ми обясни. Въпреки че лампите не са включени, те пак могат да ни забележат.
Рап надникна така, че да види по диагонал улицата, на която беше паркиран микробусът на преследвачите.
— Защо си толкова сигурен, че собствениците няма да цъфнат всеки момент?
Той продължи да гледа микробуса.
— Защото единственото нещо, което Тиби обича повече от този апартамент, е внучето й, което се роди миналата седмица. Заминаха за Щатите за две седмици. Боб се надява да останат и по-дълго.
— Колко по-дълго?
— Може би завинаги.
Грета застана зад него и надникна над рамото му.
— Какво гледаш?
— Онзи микробус ето там.
— Черният ли?
— Ъхъ.
— Мислиш, че вътре има някой ли?
— Дори съм убеден. — Рап хвърли бегъл поглед върху покривите на сградите от другата страна на улицата.
— И какво ще правим?
— Ти ще застанеш от другата страна на прозореца, за да видиш, ако някой се приближи от изток. И ще чакаме да започне шоуто.
Трийсет и първа глава
Брамбъл тъкмо се канеше да блъсне с юмрук електронното оборудване за двайсет и пет хиляди долара. Защо, по дяволите, Хърли му беше заповядал да се изтегли? Двамата с него бяха от една порода. И той като него страшно много искаше да спипа малкия негодник. Рап беше арогантен и безпардонен задник. Хърли му беше дал картбланш да действа — нещо, което Брамбъл беше желал отдавна. Повече от година беше чакал този шанс и за нищо на света сега нямаше да се оттегли и да седи в хотела до второ нареждане.
Какво можеше да е променило намеренията на Хърли? Започна да си изрежда наум различните възможности и много бързо стигна до извода, че въпросът не беше „какво“, а „кой“. Вероятно беше някой много по-високо в йерархията. В интерес на истината Брамбъл се сещаше само за един човек, който беше на позиция да дава заповеди на Хърли — Томас Стансфийлд. Но доколкото Брамбъл беше в час, Стансфийлд също беше „за“ да подрежат крилата на Рап.
Това означаваше, че заместник-директорът е получил нова информация, която на тях не им беше известна. Или че някой се беше намесил в защита на Рап. Брамбъл нервно потропа с набраздените от белези кокалчета по малкия метален рафт на конзолата с оборудването и продължи да разсъждава върху възможните причини за промяната.
Спря се върху една личност, която само създаваше проблеми. Брамбъл не можеше да разбере как изобщо тя можеше да има нещо общо с екипа им. Чувал беше, че била умна, но досега не беше виждал доказателство за това. Тя само им се пречкаше и спъваше Хърли на почти всяка негова стъпка. Беше открила Рап, беше го вербувала и го беше привлякла в екипа. Брамбъл не можеше да проумее как изобщо е възможно подобно нещо. Веднъж в пристъп на отчаяние и разочарование, той беше попитал Хърли защо изобщо търпи тази тъпа пачавра.