— Извинете… кой казахте, че сте?
— Заместник-директор Кук.
По озадачените споглеждания беше ясно, че тези двамата нямат никаква представа с кого разговарят.
— Извинете, от коя служба сте, сър?
„Майтапите ли се с мен?“ — помисли си Кук.
— От ЦРУ — с леко раздразнение отвърна той. — Моля, предайте на държавния секретар, че е спешно.
Единият — този с повечето коса — се скри в къщата, докато другият остана на поста си. Той изгледа отвисоко посетителя и каза:
— Можете ли да ми покажете документ за самоличност, сър?
Кук поклати глава и си помисли: „Как може тези двамата идиоти да не знаят кой съм?“.
— Съжалявам, не нося портфейла си с мен, когато ходя да греба. — Кук потупа лодката като горд баща. — А да си оставя документите в колата не е много добра идея, нали?
Мъжът не отговори нищо. Само недоверчиво го изгледа и се запита що за човек може да се движи с кола из Вашингтон, без да си носи документите за самоличност. Един заместник-директор на ЦРУ би трябвало да има повече разум от този тук.
Няколко секунди по-късно партньорът му надникна иззад вратата и двамата си размениха няколко думи. Този, който изглежда губеше битката с оплешивяването, направи знак на Кук да се приближи. Той заобиколи колата и се заизкачва по стъпалата — общо пет на брой, направени от същия пясъчник като къщата. После имаше площадка, завой наляво и още пет стъпала. Площадката пред входната врата беше достатъчно широка, за да могат и тримата да застанат свободно един до друг. Или поне така си мислеше Кук, докато господинът с олисяващото теме не му нареди да си вдигне ръцете, за да го претърси.
— Ти шегуваш ли се? — каза Кук, ядосан от това искане. — Аз командвам ЦРУ и с Уилсън непрекъснато се срещаме.
Тази информация изглежда не направи никакво впечатление на бодигарда.
— Ако командвате ЦРУ, къде тогава е личната ви охрана?
Сега вече Кук се ядоса не на шега. За какъв се мислеше този тип с костюм, взет под наем? Как изобщо се осмеляваше да му задава такива въпроси? След като го изгледа отвисоко, Кук излъга:
— Пратих ги да си почиват днес.
Онзи размишлява за кратко върху отговора, който не беше много резонен. ЦРУ беше сериозна институция, подложена на сериозни заплахи. Кой човек с всичкия си би пуснал охраната да си почива?
— Не се обиждайте, сър, но аз не ви познавам, нямате уговорен час за среща, а и не носите в себе си документ за самоличност. Моята работа е да охранявам държавния секретар и това е. Ако пусна напълно непознат човек в къщата, няма да бъде много професионално, нали?
В ума му изскочиха десетки начини да постави този тип на мястото му, като повечето включваха обиди относно интелектуалното развитие на бодигарда. В крайна сметка обаче той си каза, че правенето на сцени на прага на къщата на държавния секретар е най-малкото неразумно, и затова вдигна ръце и позволи на бодигарда да го претърси.
Когато свършиха, Кук беше придружен в къщата. Вторият бодигард му каза да почака във фоайето. Двамата стояха мълчаливо върху мраморния под в черно-бяла шахматна шарка, докато след няколко минути от горния етаж не се появи държавният секретар. Уилсън беше облечен в тъмносив вълнен панталон и бяла риза. Беше сменил жълтата жилетка от предния ден с червена.
— Пол… два дни подред. Значи наистина е спешно.
— Извинявай, Франклин, но заминавам за Париж тази сутрин и си казах, че е добре първо да обсъдим някои неща.
Уилсън се спря в другия край на фоайето и изгледа госта си. Държавният секретар изглеждаше така, сякаш Кук го беше извадил от дрямката му.
— Париж… това има ли нещо общо с темата, която дискутирахме онзи ден?
— Да. — Кук изгледа красноречиво бодигарда и домакинът разбра намека му.
— Да се качим горе.
— Мисля, че идеята е добра. — Гостът прекоси фоайето.
Двамата с Уилсън продължиха по дългия коридор към кухнята. Домакинът отвори вратата към подземния етаж, включи осветлението и му направи знак да мине пръв. Държавният секретар го последва и затвори вратата след себе си.
Под погледа на Кук Уилсън повтори същите рутинни действия като по-предния ден. Застана зад плота, откри панела с пулта за управление и натисна няколко бутона. Секунди по-късно от тонколоните на тавана се разнесе музиката на струнен квартет. След това Уилсън взе две тумбести чаши, сложи вътре по няколко кубчета лед и ги напълни с уиски. Кук понечи да откаже, защото имаше много работа, а и неделя следобед не беше най-подходящото време за пиене. Но Франклин Уилсън не беше от хората, които обичат да му отказват. По-добре беше да вземе чашата с уискито и да я държи, без да пие.