Марк Фрост
Списъкът на седемте
Единственото, от което Дяволът има нужда,
е мълчаливото му приемане…
не борба, нито конфликт.
Мълчаливо приемане.
1.
Пликът
Пликът беше кремав, от велен1. Фино грапав, твърд и без воден знак. Скъп.
Малко смачкан по ъглите и събрал доста мръсотия, защото безшумно го бяха пъхнали под вратата. Докторът не бе чул нищо, макар слухът му да бе остър — нещо, валидно за всичките му сетива.
Цялата нощ бе прекарал в предната стая, беше поддържал огъня, погълнат от трудна за разбиране книга. Преди четиридесет и пет минути бе вдигнал за момент поглед, дочувайки драскащите по пода лапи на дакела на старата Петрович — влачеше я обратно към тежките въздишки сред задушливите пари на варено червено зеле. Докторът бе зърнал сенките им да пробягват под вратата, танцувайки по излъсканите дъски на дюшемето на самия праг. И много добре си спомняше, че тогава не бе имало никакъв плик.
Припомни си дори смътното съжаление, което бе изпитал, че няма по-лесен начин да разбере колко е часът и всеки път се налага да бърка в жилетката си, да изважда часовника и да отваря капака му. Точно по тази причина, винаги когато очакваше да прекара цялата вечер у дома, той оставяше джобния си часовник отворен върху писалището. Времето или по-скоро усещането за безвъзвратно неоползотвореното му изтичане, бе постоянна негова грижа. Така че когато мършавата старица и кучето й бяха минали покрай вратата, той машинално бе погледнал и часовника си: девет и четвърт.
След това отново се бе вглъбил в четивото си. „Разбудената Изида“2. Тази Блаватска наистина е побъркана… още една изкукала рускиня, също като нещастната Петрович. И все пак да изтръгнеш от корена им тези царисти и да се опиташ да ги пресадиш на английска земя… следваше ли да се учудва, че дъската им започва да хлопа? Не, не, това си е случайно съвпадение: една клета стара мома и една жена, дъвчеща пура, изпълнена с мания за величие трансценденталистка, не могат да бъдат разглеждани като правило.
Той се върна на фронтисписа, където бе отпечатана снимка на Елена Петровна Блаватска: застинала по сякаш свръхестествен начин, с ясен, пронизващ поглед. Повечето лица някак се свиваха пред зейналия обектив на фотографската камера. Не и нейното — то сякаш я изпълваше. Такаа… Още не знаеше какво да мисли за странната книга пред себе си. „Разбулената Изида“. Осем тома до момента, с недвусмислената заплаха за още продължения, всички с по над петстотин страници — и всичко това само една четвърт от цялото й творчество — един труд, поставил си за цел да погълне и затъмни с едно крещящо отсъствие дори на намек за някаква ирония всяка известна духовна, философска или научна система… казано по-просто, една ревизионистична теория на самото Творение.
Според биографичните бележки под снимката й Е. П. Б. беше прекарала по-голямата част от петдесетгодишния си живот, обикаляйки земното кълбо, за да беседва с един или друг индуски отшелник, но това не й пречеше престорено свенливо да отдаде идеята за книгата си на вдъхновението свише, едва ли не на непрестанния поток покойни великани на духа, материализиращи се пред нея като призрака на Хамлет. Всеки от тези свети хора влизал в главата й и поемал юздите в ръка. Автоматично писане — това според нея бил резултатът. В книгата наистина се забелязваха два коренно различни стила — да, той още се колебаеше дали да ги нарече гласове — но съдържанието си беше цял битпазар от дивотии: загубени континенти, космически лъчи, изчезнали цивилизации, зли предсказания на черни магьосници. Да, наистина, и той използваше подобни идеи в собствените си писания, но, за бога, неговите произведения си бяха проза, а тя предлагаше всичко това като теология.
Потънал в подобни мисли, той вдигна поглед и веднага забеляза плика. Дали го бяха оставили току-що? Може би някакво подсъзнателно действащо сетиво бе доловило движението в мига, в който пликът бе подпъхнат, и бе привлякло погледа му. Не си спомняше да е чул нещо — нито приближаване, нито изпукване на подвито коляно, нито изшумоляване на ръкавица по дърво или хартия, нито отдалечаващи се стъпки, макар прогнилите дъски на стълбите да издаваха всеки посетител като медни фанфари. Нима Блаватска бе блокирала сетивата му до такава степен? Малко вероятно. Дори в операционната зала, когато от телата на умиращите бликаха какви ли не течности и сякаш оглушително крещяха в ушите му, дори там той долавяше всички звуци около себе си като задрямала котка.