— Духът ви приветства. Духът долавя вашето нещастие и желае да ви помогне с каквото може. Обърнете се към него директно — каза Мургавия на лейди Никълсън.
Борейки се с неочаквано появилата се в нея дълбока неувереност, лейди Никълсън не отговори, сякаш усещайки, че задаването на първия въпрос е равностойно на отказ от досегашните й вярвания.
— Можем да си вървим, можем да си вървим — наведе се към нея брат й.
— Започни с твоя син — неочаквано проговори медиумът.
Тя трепна, вдигна глава и погледът й изведнъж се фокусира.
— Дошла си да ме попиташ за сина си.
— О, боже мой! — Очите й се напълниха със сълзи.
— И какво би искала да попиташ Духа? — опита да се усмихне окуражително медиумът, но резултатът не беше убедителен.
— Откъде знаете? — Сълзите вече се стичаха по бузите й.
— Синът ти премина ли? — Фалшивата усмивка не беше изчезнала.
Тя поклати глава, че не разбира.
— Имаше ли смърт? — намеси се Мургавия.
— Не съм сигурна. Точно това е… не знаем… — Тя отново се запъна.
— Работата е там, че той изчезна. Вече от четири дни. А е само на три годинки — обясни брат й.
— Казва се Уилям — оповести медиумът без колебание. Без съмнение Мургавия бе имал задачата да установи факти като този.
— Уили. — Гласът й трепереше от страдание. Тя без никакво съмнение налапваше въдицата.
Дойл крадешком огледа стаята, спря за малко по-дълго поглед на тавана, на драпериите, търсейки да зърне поне следа от прекарани жици или монтирани прожекционни апарати. Но не видя нищо.
— Разбирате ли… ние вече бяхме в полицията. Това не ни помогна… Не знаем жив ли е, или мъртъв! — Дълго сдържаното й безпокойство избухна. — Господи, щом знаете толкова много, значи знаете и защо съм дошла тук! — За един кратък миг погледът й срещна този на Дойл и тя усети съчувствието му. — Моля ви… моля ви, кажете ми. Ще полудея!
Усмивката върху лицето на медиума изчезна. Тя мрачно кимна с глава.
— Един момент.
Очите й се затвориха, главата й отново бавно се наклони назад. Никой не пускаше ръцете на съседите си. Тишината, която настъпи, бе толкова тежка, сякаш можеше да се докосне с ръка.
Неочаквано бременната ахна. Беше вдигнала очи и гледаше над масата, където се материализираше въртяща се идеална сфера от бяла мъгла. Тя бавно се разширяваше, изпускаше извити валма от ядрото си и плавно се сплескваше. Изпусканата материя се разстилаше и постепенно ставаше ясно, че приема очертанията на някаква местност: хълмове, хребети, полуострови — всички опитващи да се вместят в невидима рамка.
Карта ли беше това? Промените забавиха своя ход, очертанията се избистриха и с едно последно махване на вълшебната четка пейзажът се изчисти: картината бе изградена от полусенки, цветовете бяха някак убити, очертанията не бяха така контрастни както на фотография, но в тях се долавяше намек за движение, а дори в известна степен и за звук, сякаш сцената бе наблюдавана от много далеч през мощен далекоглед.
Малко дете лежеше свито до дънера на дърво. Беше обуто в къси панталонки, ризката му бе провиснала, имаше чорапки, но нямаше обувки. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с въже. На пръв поглед изглеждаше, че спи, но по-внимателното взиране показваше, че гърдите му спазматично се повдигат дали поради плач, или защото кашляше, това не бе възможно да се определи до момента, когато в стаята се разнесе невъзможното да бъде сбъркано задавено детско хълцане.
— Господи, който си в небесата… това е той, той е! — простена лейди Никълсън. Сцената не я бе довела до униние, а по-скоро бе изострила вниманието й докрай.
Междувременно картината от призрачния дагеротип продължаваше да се изчиства: на няколко стъпки от момчето, легнало върху купчина покрити със слана листа, течеше малък поток; въжето, пристягащо китките му, отиваше към един от ниските клони на съседното дърво; зад него се виждаше иглолистна гора; точно в краката на момчето лежеше някакъв предмет — малък, квадратен, ръчно изработен… кутия, върху която се четяха буквите КВИ…
— Уили! — извика лейди Никълсън.
— Къде е той? Къде е той? — искаше да разбере брат й. Изумлението явно му пречеше да изрази възмущението си.
Потънала в транс, медиумът не отговори.
— Кажете ни! — настоя братът и явно смяташе да каже още нещо, но в този миг въздухът в стаята буквално се раздра от мощен налудничав тръбен звук, без никаква хармония или ритъм.