— Случайно да знаеш какви са бисквитите, Спайви?
— „На мама“.
Това вече бе помощ, на която не бе разчитал. Бисквити „На мама“. Изгаряше от нетърпение да сподели със Спаркс колко ловко е разрешил загадката.
— Има ли нещо до бисквитената кутия, Спайви?
Но Спайви поклати глава:
— Не мога да видя. Нещо ми пречи.
— Какво ти пречи?
Куинс определено се затрудняваше да „види“ добре.
— Сянка. Голяма сянка.
Любопитно. Не бе първият, който използваше тази фраза… Внезапно Спайви се пресегна и сграбчи рисунката от ръката на Дойл и в същия миг тялото му подскочи и се разтресе, сякаш листът хартия беше зареден с мощен електрически заряд. Дойл очакваше да види как от ушите на медиума започва да излиза пушек. Страхуваше се да го докосне, за да не стане на свой ред проводник на опасната енергия.
— Прохода! Затвори прохода! — изкрещя изплашено Спайви. — Спри го! Трона! Трона!
„Това вече е предостатъчно!“ — каза си Дойл и хвана на свой ред рисунката — странно, листът май пулсираше необяснимо от какво — но Спайви я бе стиснал здраво, така че когато Дойл се опита да я издърпа, хартията се скъса. Това като че ли прекъсна тока, който течеше през нея, Спайви разхлаби пръсти и късчетата паднаха на пода между тях, а Куинс се отпусна назад в стола си. Погледът му бавно се избистри. Цялото му тяло трепереше, а по челото му бяха избили капчици пот.
— Какво се случи? — попита той.
— Не помниш ли?
Спайви поклати отрицателно глава. Дойл му разказа.
— Нещо ме нападна. Излезе от образа на жената — обясни Спайви, загледан в разтрепераните си ръце. — Нещо, което ме накара да се почувствам много, много зле.
— Не бих казал, че точно в този момент ми изглеждаш особено добре — каза му Дойл. За първи път!
— Сякаш съм свит на осмица. Мили боже!… О, небеса! Не можеш ли да ми дадеш някакво лекарство? Нервите ми са като завързани на възел.
Дойл чувстваше известна вина за истеричното състояние на Спайви, така че огледа подредените върху масата лекарства и смеси няколко течности с надеждата това да поуспокои изплашения медиум. Спайви безропотно пое предложената му доза.
— Сигурно вече разбираш защо предпочитам да си стоя у дома — задъхано обясни той, опитвайки се някак да овладее треперенето си. — Никога не знаеш на какво ще се натъкнеш на улицата. Сякаш си понесен от придошла река. Опасни течения те въртят във всички посоки. Минаваш в опасна близост над скали. Водовъртежи опитват да те завлекат под повърхността. Не, не бих могъл да оцелея без защита в такива води. Опасявам се, че мозъкът ми просто не би понесъл такова натоварване.
В думите му имаше истина. Дойл почувства как го обгръща вълна от съчувствие към този нещастен човек: „Той е като камертон — също толкова неспособен да се овладее. Всяко трептене наблизо поражда в него резонансни вълни. Каква участ! Та самият аз не бих посмял да си покажа носа навън, ако бях на неговото място!“.
— Когато бях малък баща ми искаше да ме направи лекар — продължи Спайви с глас, изтънял от обхваналото го напрежение. — Нали и той беше лекар. Хирург. Планираше същия живот и за мен. Бях момченце, когато ме взе със себе си в болницата. Но едва прекрачих прага на отделението и…
— Недей… — опита се да го успокои Дойл.
Но очите на Спайви бяха плувнали в сълзи.
— Как бих могъл да му обясня ужаса, който ме обхвана? Разбрах, че виждам болестите на пациентите. Виждах тези… хора, покрити с цветовете на смъртта… които цъфтяха по телата им като… като бурени, погълнали всичко… виждах как корените им… бавно пълзят към тях… виждах болестите им… да ги изяждат живи… Припаднах. Не можах да му обясня защо. Заклех го никога вече да не ме води там. Изпитвах ужас, представях си как нечия болест се прехвърля незабелязано върху мен… Точно това беше трагедията ми — ами ако ми се наложеше да наблюдавам безпомощно как тази отврат се храни от собствената ми плът? Сигурно щях да се побъркам. По-скоро бих се самоубил.
— Разбирам те, Спайви.
„Случай, подобен на този с Ендрю Джексън Дейвис, мистика от Апалачите — помисли си Дойл. — Значи Спайви наистина е притежавал тази дарба, но тя се е оказала прекалено силна за бедния нещастник. Никога вече няма да подлагам на съмнение оплакванията на този ипохондрик.“ Той се извини накратко за нахлуването си и се отправи към вратата.