— А не се ли опасяваш, че някой може да влезе тук и да я открадне, независимо, че няма да му свърши работа?
— Отвори онази врата — нареди Спаркс, може би понеже ръцете му бяха заети.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто я отвори.
— Тази ли?
— Точно нея — потвърди Спаркс. — Хайде, действай.
Дойл сви неразбиращо рамене, хвана дръжката и я дръпна към себе си. В краткия миг преди да я затръшне обратно съзнанието му успя да запечата чифт диви, налети с кръв очи, голям увиснал език и огромни зъби, насочили се към гърлото му.
— Господи! — изпъшка Дойл и затисна вратата с гръб, опитвайки да задържи от другата страна адското чудовище, което дебнеше там. Стресът, който изживяваше, в никакъв случай не намаляваше от добродушния смях на Спаркс и Лари.
— Само да можеше да видиш лицето си! — задъхано, на пресекулки изрече Лари. Държеше се за хълбоците и направо хълцаше от удоволствие.
— Какво беше това, по дяволите? — осведоми се Дойл.
— Ей сега ще разбереш — каза Спаркс, пъхна пръсти в устата си и остро изсвири два пъти. — Вече можеш да отвориш вратата.
— А, не!
— Хайде, хайде, аз му дадох сигнал. Уверявам те, че вече е съвсем безобиден.
Дойл неуверено отдели гръб от вратата, обърна се с лице към нея, застана предпазливо встрани, едва-едва я открехна и се скри зад нея, когато едно огромно куче с бяло-черна шарка промуши огромното си мускулесто тяло през пролуката. Главата му беше с размерите на диня, ушите му бяха провиснали, муцуната му беше дълга и здрава. Носеше кожен нашийник с шипове. То поспря на прага и погледна Спаркс за заповед.
— Хайде, Зевс! — извика той. — Кажи здрасти на доктор Дойл.
Зевс послушно откри Дойл зад вратата, избута го с нос към центъра на стаята, седна пред него — главата му се намираше доста над кръста на Дойл — погледна го с невероятно умните си очи и му подаде лапата си.
— Хайде, докторе — подкани го Лари, — ще го разсърдиш, ако отхвърлиш приятелството му.
Дойл пое лапата на кучето и я раздруса. Задоволено от развитието на нещата, то стана и се обърна отново към Спаркс.
— Сега, след като спазихме етикета на запознаването, защо не дадеш на Дойл целувка, Зевс?
— Не, не, няма нужда, Джек…
Но Зевс вече се беше изправил на задните си крака и гледаше Дойл право в очите, запазвайки равновесие без никакво усилие. После сложи лапи на раменете му и го прикова внимателно на стената. Размаха опашка, предвкусвайки предстоящото удоволствие, изплези език и с любов облиза бузите и ушите на Дойл.
— О, о, Зевс — неуверено се обади Дойл. — Добро куче… много добро… добро кученце… най-доброто куче…
— Аз не бих му говорил по този начин, докторе — посъветва го Лари. — Бих използвал пълни изречения, правилни граматически форми… иначе, не дай боже, ще си помисли, че се отнасяш снизходително с него.
— А-а… не така, не така, нали? — възползва се от съвета му Дойл. — Хайде, Зевс, стига толкова.
Проявявайки удивителна съобразителност Зевс стъпи на четирите си лапи, но остана до краката му, макар и загледан в Спаркс.
— Предполагам вече ти е ясно, че под охраната на Зевс всякакви безпокойства относно неприкосновеността на този апартамент могат да отпаднат — заяви Спаркс, приключвайки в същия момент и химическия си експеримент: изля през фунийка крайния продукт в три малки стъкленици и ги остави да се охладят на специална стойка.
Дойл посегна да почеше Зевс между ушите, възхитен от впечатляващото с тялото и интелигентността си животно.
— Забележително създание е кучето — продължи Спаркс. — Няма друго животно на земята така преизпълнено с готовност да се откаже от свободата си, за да служи на човека, и то със себеотрицание, далеч надвишаващо себеотрицанието на лицемерните пазители на вярата на хората.
— И все пак очакват от нас да ги храним — вметна Дойл.
— Ние също храним нашите свещеници и епископи. Но досега не съм чувал някой от тях да отдаде живота си, за да спаси живота на друг човек.
Дойл кимна в знак на съгласие. Едва сега му направи впечатление колко лишена е стаята от всякакви вещи за бита. Отсъстваше дори второ столче за сядане до лабораторната маса.
— Това ли е домът ти, Джек?
Спаркс избърса ръцете си в една кърпа и се захвана да сваля грима на чуждата самоличност, започвайки от свързаните една с друга бели вежди.