— От време на време спя тук и както вероятно си се досетил, използвам това място като база за някои от операциите си. Всъщност правилният отговор на твоя въпрос е, че се считам за гражданин на света и като такъв се чувствам у дома си навсякъде, следователно не притежавам дом в общоприетия смисъл на тази дума. Нямам дом от момента, когато брат ми превърна в пепелище единственото място, което някога съм наричал свой дом. Задоволява ли те подобен отговор?
— Напълно.
— Добре тогава. — Спаркс свали високата яка, разкопча дрехата си и издърпа изпод нея подплънката, която оформяше добре издутото му коремче. — Ако изобщо искаш да научиш откъде е дошъл типът пред очите ти, последвай ме.
Дойл влезе след Спаркс в стаята, в която бе заключен Зевс. Стените бяха покрити с лавици, отрупани с такова разнообразие от костюми, което би осигурило съществуването на един театър поне за година. Имаше масичка за гримиране, върху която можеха да се видят всички последни достижения на козметиката. В единия ъгъл бяха наредени дървени стойки, върху които бяха нахлузени какви ли не перуки и маски. Безбройни кутии с шапки бяха натрупани една върху друга, виждаха се полуизвадени чекмеджета, претъпкани с какви ли не добавки към тоалетите, имаше портфейли с фалшиви документи за самоличност и множество най-разнообразни по форма подплънки, способни да преобразят тялото до неузнаваемост. В допълнение към всичко това имаше шевна машина, топове платове, дървен манекен за проби, наметнат с недовършената куртка на офицер от полка на кралските мускетари. Всички тези неща доказваха, че огромният гардероб е резултат на нечий личен труд. Спаркс можеше да влезе в тази стая като един човек, а да излезе като когото си пожелае, независимо дали мъж, или жена.
— Сам ли си направил всичко това? — изненадан попита Дойл.
— Не съм забравил годините, прекарани с театралната трупа — отвърна Спаркс, докато слагаше на закачалката свещеническите си одежди. — Извини ме за момент, Дойл, трябва да се преоблека.
Дойл се върна в другата стая. Лари хранеше Зевс с кокали от джоба си. Кучето ги хрускаше с наслада.
— Удивително — проговори Дойл.
— Щях да се чувствам поласкан на твое място, шефе. За пръв път, откакто го познавам, той води тук непознат. Досега поне това място беше табу за другите и то не без основания.
— Извини ме за невежеството, Лари, но известен ли е Джек в Лондон?
Лари замислено дръпна от цигарата си.
— Трябва да ти кажа, че бих разделил хората на три отделни групи: в първата попадат онези, които никога не са чували за него и никога не биха чули — това са повечето лондончани, все почтени люде, занимаващи се с бизнеса си, какъвто и да е той, и абсолютно неосведомени за онова, което наричаме подземен свят; на второ място идват онези малцина щастливци, които познават мистър Джек от първа ръка, защото той е работил за тях — съвсем ограничен кръг хора, имащи представа за характера на ангажиментите му към различните тайни правителствени служби, които той от време на време разширява и върху частния сектор; най-сетне има една трета категория, обхващаща обикновените престъпници — измамници, бандити, мошеници — които естеството на дейността им докарва в максимална близост с мистър Спаркс. Само произнасянето на името му отеква в сърцата им като камбаната на Второто пришествие. Тази последна група е най-многобройна и много по-целеустремена, отколкото представителите на другите две групи биха искали да повярват. В нея влизат онези, които ти с твоята професия на почтен доктор просто не би могъл да познаваш. Така че много добре разбирам въпроса ти.
Лари даде последния кокал на Зевс и го почеса по гушата.
— По една случайност това е категорията, към която до съвсем неотдавна принадлежахме и ние с брат ми Бари. Не че се гордея особено с това, но такава е истината.
— И как се срещнахте с Джек, Лари? Ако ми е позволено да попитам?
— Да, разбира се, защо не? А пък аз ще си позволя да заявя, че едно от най-големите удоволствия в работата, която вършим, е запознаването с такъв фин и изискан джентълмен като теб.
Дойл махна с ръка на комплимента.
— Говоря напълно сериозно. Единственият ми друг шанс да се срещна с теб би било да се сблъскаме случайно очи в очи, ако вляза да обера апартамента ти или ако те потърся да се погрижиш за някоя моя рана, която бих могъл да получа по време на подобен опит на друго място. Ние бяхме окаяни типове — говоря за мен и за Бари — и само ние си бяхме виновни за това. Баща ни беше свестен, трудолюбив човек — железничар — и правеше за нас всичко, което бе по силите му. Като си помисля, мога да кажа, че най-лошото в него бе много по-добро от най-доброто у много хора, които познавам. Майка… тя не понесла раждането на близнаци. Била крехка натура — така ни разказваше той за нея — всъщност… ето я.